През Европа с кола

Фуджи

Времето и богинята на планината Фуджи днес бе бяха благосклонни към мен. Още от сутринта планината беше обвита в облаци и нямаше чиста гледка към нея. Около обяд облаците се сгъстиха и скоро върхът изобщо не се виждаше. Скоро след това започна и да вали. Все пак успяхме да видим нещо, но можеше да е значително по-добре.

Станах рано сутринта и се качих на влака. За мой късмет имаше директен влак към станцията, която ми трябваше. А то се оказа не коя да е станция ами гарата Шинджуку. Най-голямата гара в света. На ден през нея минават над 3,5 милиона души. Стигнах лесно и бързо, само дето стоях прав. Имаше някакъв мини час пик в тоя ранен час. След малко лутане, намерих хотела където трябваше да стигна. Организацията беше, типично, по японски, стегната. Имаше човек, който чакаше за да упътва хората към гишето, на гишето имаше листчета с имената на всички и раздаваха лепенки за дрехите, да си личи кой за коя група е.

Сбирката беше насрочена за 07:50. Тия номера ги правете на баба ми, ясно беше, че идеята е да тръгнем в 08:00. Така и се случи. Две-три минути преди 8 се появи нашият гид – Ита-сан (или нещо подобно). Бързо ни заведе до автобуса и ни натовари. През целия път до петата станция на Фуджи, която се намира на 2305 m, тя не спря да обяснява разни работи. От време на време, малко се повтаряше и английският ѝ не бе беше перфектен (по-късно заради това за малко да се случи "сакатлък", но за това по-долу), но беше забавно и интересно. Даже по едно време ни пя песен, като сама си призна, че не е особено добра певица. Но пък се постара доста.

Самата пета станция не е особено интересна. До там стига пътят и нагоре е само пеш. Ако ти се намират едни 9 часа за отиване и връщане. И е отворена планината, което се случва само Юли и Август. Не че някой ще те спре да се качиш през останалото време, но няма работеща инфраструктура и всяка година имало жертви на такива изкачвания. В сувенирния магазин те изкушават да влезеш с ваучер за безплатен подарък. После ако искаш си вземаш нещо. Още като слязох и взе да ме боли глава. Тук машините за напитки са на двойна цена. А главоболието е най-лекият симптом на височинната болест. Лекува се най-вече с поемане на течности. Ама търговията си е търговия.

Следващата ни спирка беше местността (или селото, не съм сигурен) Ошино хакай. Там се намират няколко езерца (8 ако трябва да сме точни), които са място за поклонение и като такова са част от обекта на UNESCO, който включва всички културни обекти в района на планината. Всички езерца, без едно, са свободно достъпни. Най-голямото е част от "музей", за който се плаща вход. Освен езерцето, в музея имаше и някакви сгради, но аз нямах време да разгледам подробно защото времето привършваше.

Точно тук щеше да стане и споменатият по-горе сакатлък. Ито-сан ни предупреди, че чака 10 минути закъснелите и на 15тата минута тръгваме, и който остане да се прибира сам до Токио (не невъзможно, но не и лесно). Даже каза, че има случаи на оставени хора. Особено горе да петата станция, къде мястото е голямо и няма как човек да бъде търсен. На слизане тя ни показа табела в колко часа трябва да се върнем. На табелата пишеше 12:15, което съвпадаше с обясненията, че имаме 50 минути за разглеждане. Само дето някой чули не "и 15″ ами "и 50″ и не е видял табелата, нищо, че тя беше сложена на прозореца на автобуса. Колкото и да е добра организацията, ако си завеян, спасение няма. Та техните спътници ходиха да ги търсят. Добре, че мястото е изключително компактно. Даже успяхме да тръгнем без закъснение.

Сервираха ни обяд в кутии и продължихме към следващата дестинация – водопадите Ширайто. Още едно място за поклонение. Само дето по пътя натам ни заваля дъжд. Всъщност ние през цялото време вървяхме срещу него. Дъждовните облаци идваха от запад, а ние точно натам отивахме. Водопадите се оказаха доста красиво място, но мисля, че тръгнахме даже преди обявения час. Част от хората не бяха чели прогнозата и не носеха нищо за дъжд, но то и с яке, времето си беше гадно. Естествено и тук, както и на Ошино хакай беше пълно с малки, сувенирни магазинчета.

Последната спирка беше храмът Фуджисан Хонгу Сенген Тайша. Храм посветен на богинята на планината. Естествено до него имаше и езерце с изворна вода. Тук се заприказвах с Ито-сан, да я питам за тия гръмотевици от хартия дето висят навсякъде. Оказа се, че те и въжето, на което са окачени, символизирали границата на свещеното място. Естествено, в разговора се стигна до питане от къде съм. И до неразбиране, докато не споменах адаша – Котоошу. Тя ни го беше показала по време на лекцията, която включваше и обяснение на що е то сумо.

Последва дългото прибиране, което се оказа не чак толкова дълго, колкото се очакваше. Стигнахме поне час по-рано. Ония дъжд, дето го споменах по-горе, го изпреварихме, но според прогнозата утре ще е тук. Ще трябва да си глася програмата за дъждовно време.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *