През Европа с кола

Токио – ден трети

Голям съм шемет. Приготвих си пътеводителите, картите и всичко, което ми трябваше и ги оставих в раницата. А раницата оставих в рьокана, за да не я мъкна с все лаптоп вътре. Трябваше да карам по памет. Въпреки това успях да си уплътня деня и да се впиша, поне мъничко, в културата.

Първата спирка за деня беше Шибуя. По точно гара/спирка Шибуя. До която се намира едно много известно кръстовище, за което се говори, че е най-натовареното в света. Естествено, късната съботна сутрин не е най-подходящото време. Хората не са чак толкова много. Пък и кръстовището даже не е пуснато и на двата диагонала, много други кръстовища имат две диагонални пешеходни пътеки, това има само една. Качих се в "рекламирания" от пътеводителя Starbucks, но от там нямаше особено добра гледка. Намерих добра перспектива, чак като тръгнах да търся известната творба Myth of Tomorrow (това е стенопис), която се намира в близката сграда. Третата забележителност на околността е статуята на кучето, което идвало да посрещне стопанина си всеки ден и продължило да идва 10 години след смъртта му. Японците се впечатляват от такива неща и са му направили статуя.

След това се насочих към Мейджи-джиджо, храмът посветен на император Мейджи. Шинтоизмът, освен пред духовете на природата, се покланя и на прадедите. Мейджи е направил доста за страната си, реформирал е феодалната система, модернизирал е страната и е поставил основите на демокрацията. Това го прави доста уважаван и храмът му е доста обширен. Или по-точно обширни са земите му. Поради намаляващия бюджет не влизах нито в музея, нито в градината. Предпочетох да си оставя пари, които да изхарча на летището (и това и направих, тук открих още няколко вида сладки неща, и не можах да се въздържа).

Но да се върнем на храма. Минах през него на два пъти. В началото на обиколката на парка и в края. Втория път имаше сватба. Но докато стигна на позиция за снимане и булката се скри. Реших да не се трупам с останалите туристи, това съм го гледал вече.

Запътих се по обратния маршрут. Планът ми беше да ям около гарата Шинджука, понеже знаех маршрута за прибиране от нея. Оказа се, че трябва да изляза от гарата, което ми струваше няколко йени в повече (плащам за две спирки, вместо за доста повече, дългите маршрути излизат по евтино, отколкото няколко кратки, защото има някаква минимална цена). В мола до станцията имаше ресторанти на 7мия и 8мия етаж. След известно издирване успях да намеря асансьорите. Ядох в някакъв, да го наречем, фужън ресторант. Предполагаше се да комбинира хавайско с японско. Телешкото си е телешко, дори когато е почти сурово. Не знам какво е хавайското на пържения лук и картоф, но може да е било заради цветенцето за украса. Това беше първото място, на което не ми донесоха клечки, а вилица.

След като заситих глада се отправих към квартала Акихабара. Това е центърът на манга културата, на магазините за електроника и изобщо младежката култура на Япония. Отвсякъде има реклами, видео стени, разни хора викат нещо или раздават диплянки. Пълен хаос. В малките улички и под линиите на влака е пълно с магазинчета. Продават се всякакви електроники, манга кукли, комикси и дори имаше хентай магазини. Не само, че ги имаше, ами и бяха пълни с хора, които си избираха, и пазаруваха. Ама цените едни космически. Над 5000 ¥ за нарисувано порно – не благодаря, какво като е ново издание.

Трябваше да убия поне още час, за да не съм прекалено рано на летището. Тръгнах да обикалям да търся някое кафе. По път срещнах някаква музика. Една JPop изпълнителка нещо приказваше, за отрицателно време се събра тълпа, и почнаха да скачат да викат, да махат с ръце. Момичето изпя една песен и се скри. Явно беше някаква реклама. Влязох е едно кафе до това събитие и се опитах да си поръчам чай. Показват ми една табелка, че не били сигурни дали има места. Гледам има. Показвам ѝ на тая, но тя пак ми показва табелката, на която пише първо да съм седнел. Ами нали после трябва да стана, за да поръчам. Както и да е, седнах, почетох на киндъла за половин час, и чак след това си поръчах. Като вече нямаше хора и бяха сигурни, че има места. В кафето всеки си гледаше я в телефона, я в лаптопа. Изобщо, напълно се вписах в културата на мястото 🙂 .

Другото не е интересно. Път с влака, вземане на багажа, още път с влака. Успях да си направя Pasmo карата точно на 0. При това точно с една монета от 500 ¥. Стигнах доста рано на летището. Регистрацията започваше чак в 19. Имах време да хапна. Пак някакъв фужън – японско къри, с ориз, яйце и пилешко. Доста вкусно се беше получило. И тук ми дадоха вилица и лъжица. Явно ме тренират да ям отново по нормалния начин. Както споменах, накупих още разни сладки неща, чекирах се и сега пише това на една масичка в къта за Интернет.

Предстоят ми над 24 часа път. Общо 27 часа и 10 минути. Първо, почти 12 часа полет, после над 10 часа престой и накрая още 5 часа полет. Още не съм решил какво ще правя в Доха. Времето го дават да е над 40° на сянка. Взел съм си банския в ръчния багаж, така че може да прежаля едни 35 € и да ида на басейн. Но всичко зависи от настроението ми след като стигна след доста часове.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *