През Европа с кола

От Танжер до Малага

Най-накрая съм обратно в Европа. Станах рано, стегнах багажа и бегом към пристанището. Показах си резервацията и ми дадоха билета. Сетиха се почти навреме да ми дадат хартийката, която трябва да попълня за напускане на страната. От шест кабинки, за паспортна проверка, работеше само една. Потока от хора явно не беше достатъчно голям, поне не за този ферибот. Но пък в съседство строят нов терминал за пристанището. Или наистина има много пътници или това е част от безсмислените строежи навсякъде в Мароко.

Тръгнахме с леко закъснение. Едва 20 минути. Направо навреме. Закусих със сандвич от кафето на кораба, където всички служители бяха българи. Стори ми се познат акцента на момичето зад бара и малко по-късно разбрах защо. Говореха си между тях на български. Прекосяването на Средиземно море отнема една час. Все пак тук му е най-тясната част.

Вече на испанска земя се наредихме на една опашка за паспортната проверка. Има и някаква проверка на багажа, колкото да не е без хич. Много ме издразни една арабка. Тикаше детска количка (детето лудуваше наоколо), удари ме веднъж, извини се, после пак ме удари и така няколко пъти. В един по широк участък на пътеката застана до мен и почна да удря момчето пред мен. Явно го правеше нарочно, за да мине по-напред. Реших, че няма да я пусна да ме изпревари и почнах да си слагам крака пред колелото на количката. Ше ги таковам в нахалните араби, ако беше помолила, хората щяха да я пуснат напред, ама не, тя трябва да си извоюва пътя напред. Еми няма да и мине номера, поне не този път.

Пристанището се намира точно до най-южната точка на Европа. Трябваха ми по-малко от 5 минути да стигна. Островът, на който се намира крепостта защитавала мястото, е затворен за посетители. Има някакви стари табели, показващи маршрут до края му, но сега там има голяма врата с табела забранено за пешеходци. Първа спирка, отдясно, Атлантическия океан. Извадих си хавлийката и банския и се преоблякох. Водата беше ледена. Втора стъпка, отляво, Средиземно море. Влизам в морето. Водата е много студена, но успявам да се топна до шия.

Поизсъхвам и тръгвам да търся автобуса. Намирам туристическата информация и питам на испански да ме упътят. Отговарят ми на полу-испански, полу-англисйки. Директния рейс е чак в 15:40. Решавам да ям и сядам в близкото заведение, където вече се виждат хора. Поръчвам дневното меню – салата с риба тон, пилешки филета с пържени картофи и лимонен сладкиш. Освен това си поръчвам кана Сангрия. Не можах да се справя с цялата кана, но пък салатата и десерта ометох. Десерта изглеждаше супер неугледно, а беше уникално вкусен. Само пилешките пържоли бяха малко сухи, но пък картофите бяха ръчно правени (още с корите, сигурен знак, че не се ползват бланширани картофи).

Добре, че отидох на автогарата доста по-рано. Места за директния автобус няма. Точно в този момент тръгваше автобуса за съседния, по-голям град. Касиера изтърча да го спре и се качих. Около половин час по-късно успешно си закупих билет за Малага. То това беше и първоначалния план, да пътувам по-този начин. Хотелът се оказа на по-малко от пет минути от автогарата (и гарата).

Починах малко и излязох да търся нещо за ядене. Нахаках се в някакъв морски ресторант. Гледам, цените подозрително ниски. Викам си, ще поръчвам едно по едно, да видим какво идва. Първо си взех шишче от октопод. Сервитьора се учуди, че искам само едно. Стана ми ясно, че няма да са много големи. Изненадващо, размерът на шишчето се оказа не лош. Но човек не може да се наяде с едно шишче. След това си поръчах шишче от някакъв вид огромни скариди и от риба тон. Скаридите бяха супер, но рибата тон е прекалено суха за шиш. Всички шишчета бяха гарнирани със зехтин (или поне така ми се стори), октопода и скаридата имаха пикантен пипер, а рибата тон – ситно нарязан лук.

Утре съм тук, в Малага. Още нямам програма. Започнал съм да качвам снимките, въпреки че и тук интернета не е особено добър.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *