През Европа с кола

От Банкок до София

Пиша това, когато за мен минава 2 часа през нощта, а съм станал в 04:30. Станах толкова рано, защото хотелът който бях взел за последната вечер се намира точно до главна улица и всичко се чува. Взех го въпреки отзивите, че е шумно. Причината беше, че е съвсем близо до Небесния влак. Стегнах си багажа, взех си душ, не задължително в този ред и в 6:00 бяха на рецепцията. Нямаше никой, само една торба със закуската, която бяха обещали да ми приготвят – пакетиран сандвич, пакетирано кексче, сокче от манго, като тия детските сокчета у нас и кенче с нескафе. Оставих ключа в нарочената за това кошничка и се насочих към влака.

Навън валеше, но повечето път е под пътя и не се намокрих особено, поне не от дъжда, потта не я броим. Едно прекачване с влака, убедих се че тук са планирали потока на хората както трябва. Излизах от единия влак и се строяваш от другата страна на перона, където идва другият влак. Всеки път на тази станция е трябвало да направя точно това. ОК, един път трябваше да сменя етажа, но съм минавал през тази станция всеки ден, когато съм бил в Банкок.

От там се прехвърлям на връзката за летището. Стигам до летището навреме и без да ме намокри дъжда. Имам време да си изям закуската. На гишетата за багажа няма голяма опашка и минавам бързо. Сменили са ми мястото. С 20 реда по-назад. Пак до прозореца, но вместо пред крилото, точно върху него. Кел файда от това, то нищо не се вижда. Изходът, естествено, е последния. Стигам точно навреме. Полета протича нормално, закусвам американски палачинки, после има и пилешки сандвич. До мен седи един оманец, с бялата роба и тюрбан. Беше ми седнал на мястото до прозореца, но се разбрахме с помощта на стюардесата.

Тръгнахме и стигнахме с малко закъснение. На летището ни вкараха без да минаваме проверка за сигурност. Аз, зазяпан в телефона, който не искаше да се върже към WiFi-я тръгнах към центъра на летището. Кой да ти види, че правилната буква на терминала е зад гърба ми. Нищо, за сметка на това се повозих на вкалчето, което предния път строяха. Пълна автоматизация, няма машинист, само се кара.

Намерих изхода и видях, че имам още 20 минути до отварянето му. Трябва ли да споменавам, че и тоя изход е на края на терминала? Разходих се до не толкова близкото кафе, за сандвич и вода. После открих колегите, които се връщаха от Япония. Малко след това отвориха изхода. Пак ми смениха мястото. Пак по-назад, но този път от другата страна. Питам го тоя – що така – той ми отговаря, че не бил пълен самолета и трябвало да се балансира. Пълни глупости, вярно, не беше абсолютно пълен, но определено имаше достатъчно запълване, за да няма такива проблеми.

Както и да е. Кофти място ми се падна. Бях си харесал да ям агнешно, но до мен стигна само пилешко. Ама те се бяха омотали яко със сервирането. През цялото време търчаха от количка до количка. Ту хлебчета нямаше, ту нещо друго. Някакво ходене напред назад е ОК, но тия счупиха всички рекорди. Реших, че са неопитен екипаж, пуснат да добие опит на не толкова важна линия. Все пак и пилешкото беше на ниво.

И така, след голямото обикаляне през Иран и Турция, за да не летим над военни зони, стигнах до София. Тукашния таксиджия беше състезател от формула 1 – 130 на пътя от летището към Цариградско. Изпреварване от ляво, изпреварване от дясно. Само дето олтарът му не беше от цветя, както на тайландците, ами от две икони.

Така приключва и това приключение. Аз отивам да спя, а за вас ето няколко снимки на облаци:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *