През Европа с кола

Месечен архив: август 2015

Шипки

Шипки

Знаех си, че ако не си взема фотоапарата ще ми притрябва. Бях планирал два дни лежане и гледане на телевизия в Стара Загора, но племенникът ми искаше да отидем на Шипка. Добре, че преди време оставих старата "сапунерка" на майка ми и имаше с какво да снимам.

И така, речено-сторено. В събота се наспахме и успяхме да тръгнем към Лого на 100те обекта№93 връх Шипка – Национален парк-музей "Шипка" – паметник на свободата чак около 11 часа. Пътя го знаем наизуст и можем да го минем и със завързани очи. Естествено минаваме през Бузлуджа, за да си спестим трафика на шипченския проход. Пътя е доста разбит, но той си е такъв в последните 25 години и освен някой "заблуден" колоездач или берач на гъби, друг човек няма да срещнете. Единствената изненада бяха двама типа, които си бяха спрели колата и сипваха асфалт в една дупка – явно бяха решили да направят нещо полезно за обществото, като им е останал малко асфалтец.

Откакто го има този блог за втори път посещавам връх Шипка. Този път се качихме до горе. Билетчето е само 2 лева и понеже децата не са още ученици не ни таксуваха за тях. Поразгледахме и се насочихме към заведенията на върха на прохода. Напоръчахме една камара манджа и добре, че беше племенницата (на 10 месеца), за да помага с изяждането на всичко. Тя не спря да вика "дай" (единствената дума, която знае) – то не беше пюре, боб, пържени картофи, кебабче и накрая дори биволско мляко. Последното ѝ дойде кисело и спряхме до там.

След това беше ред на Шипка, т.е. Лого на 100те обекта№92 град Шипка – Храм "Рождество Христово". Или както протече разговора с племенника предния ден:

– Отиваме на Шипка и после?
– В Шипка.
– Нееее – смее се – първо отиваме на Шипка и после в Казанлък ли?
– Ами не, после отиваме в Шипка.

След което повтаряме тази размяна на реплики 2-3 пъти 🙂 .

Храма в Шипка го намерихме относително лесно. Само нямаше знак на изхода на прохода и се наложи малко да обикаляме, но като има навигация е лесно. Естествено входа за инвалиди е затворен и трябваше да мъкнем количката на Дивна по стълбите. Поне тук не са решили да слагат такса за вход. Влязохме и запалихме по свещичка. Интериорът е типичен за православните храмове. Единствено светлите тонове на стенописите ми направиха впечатление. Е, разбира се, златните кубета също. Както и полумесецът под кръста на най-високия купол.

Завършихме деня с посещение на Лого на 100те обекта№91 град Казанлък – Тракийска гробница, което е и Лого на Unescoобект №44 на UNESCO. Това не беше в първоначалния план, но имахме време. Гробницата е всъщност само копие. Оригиналът е съвсем наблизо, но е прекалено ценен за да се допускат хора в него. Помещението е доста малко и за археологическия лаик в мен не представляваше интерес. Предполагам, че за специалистите това е нещо уникално, но нито аз нито Деница останахме особено впечатлени.

Този път нямам точна статистика за километрите и часовете, но за сметка на това докарах броя на печатите до 15 и марките до 12 (трябва да ида да си взема липсващите марки, но ще е като събера 25 печата).

Несебър

Несебър

Фокусът на днешния ден беше посещение на стария Несебър. Не за пръв път ходя там, а като ученик дори съм ходил пеш от лагера в Равда до там и обратно. Тогава някакси го извървяхме, сега ми дойде малко нанагорно. Разстоянието може да е същото (около 5 километра), но пътят няма нищо общо. Сега всичко е застроено. След табелата край на Равда не се забелязва такъв. Сградите продължават ли, продължават. В крайна сметка сателитната навигация казва, че съм извървял над 14 km. Да, разбира се, тя казва и, че съм се телепортирал в морето, и после обратно, но пък не засичам маршрута от хотела, а от един ресторант където обядвах. Предполагам, че това изравнява сметките. Крайният резултат е ето това:

Целта на всичкото това беше да се събере 1 (един) брой печат от обект Лого на 100те обекта№6 и Лого на Unesco№217 гр. Несебър – Археологически музей в древния град Несебър. Докато обекта на UNESCO е целия град, нашият обект е само музея, т.е. в него са печатът и марките. И така, след 5 километрово ходене стигнах до града. Музеят е в самото начало. Не е особено голям, но пък експозицията си струва да се види. Има голямо количество сребърни и медни монети. Явно са били толкова много, че в един момент просто са решили да ги сипят на купчина. Разбира се, има отделени мостри, но останалото е на куп. Всъщност аз се накефих на този вид изложение. Напомня ми на това, което съм направил на библиотеката си. Естествено, има и златни монети и накити. Изумително е колко фина изработка имат някои от златните синджири, дори моят не е толкова фино оплетен. И като си представи човек, че това там е ръчна изработка.

Естествено има и традиционните за такива музеи керамични и каменни фигури. Не е за вярване какви детайли са можели да изваят в мрамора старите майстори, при това само с чук и длето (или там каквито други ръчни инструменти са ползвали). В третата и последна зала на музея, се намира изложба на икони (май и това е нещо традиционно за нашите археологически музеи). Самите икони не бяха нещо специално, но имаше няколко кръста, от тези, които се слагат на върха на иконостасите. Не бях виждал такива отблизо.

След музея следваше разходка из острова. Не си бях взел билети за множеството църкви, в които се влиза само срещу заплащане (а уж Иисус изгонил търговците от храма, явно са се върнали). Тръгнах по общо взето познатите ми улички (детските спомени явно не избледняват чак толкова). Като изключим много повечето търговци, нещата не са се променили особено. Сега има търговци и ресторанти дори в най-отдалечените и закътани улички.

Случайно реших да свърна от главния път и така успях да мина покрай 3-4 църкви, които не си спомнях от преди. Имам чувството, че в този град е имало по църква на всеки 5-6 къщи. Повечето църкви са украсени отвън с нещо като миниатюрни керамични чинийки. В миналото те са били боядисани, но на повечето боята е изпадала или пък са се счупили. Такъв вид украса не съм виждал другаде. Както казах, не си взех билет за църквите, затова нямам какво да кажа за интериора им.

За съжаление се оказа, че авто-влакчетата пътуват само за Слънчев бряг, не ми се търсеше от къде тръгват рейсовете и реших да се връщам пеш. До тук бях навъртял около 9 километра. Мисля, че нещата щяха да са наред, ако си бях с туристическите обувки, но аз бях с матстарските си сандали. Очаквано краката ме болят зверски, но пък съм доволен от постижението.