През Европа с кола

Годишен архив: 2017

От Банкок до София

От Банкок до София

Пиша това, когато за мен минава 2 часа през нощта, а съм станал в 04:30. Станах толкова рано, защото хотелът който бях взел за последната вечер се намира точно до главна улица и всичко се чува. Взех го въпреки отзивите, че е шумно. Причината беше, че е съвсем близо до Небесния влак. Стегнах си багажа, взех си душ, не задължително в този ред и в 6:00 бяха на рецепцията. Нямаше никой, само една торба със закуската, която бяха обещали да ми приготвят – пакетиран сандвич, пакетирано кексче, сокче от манго, като тия детските сокчета у нас и кенче с нескафе. Оставих ключа в нарочената за това кошничка и се насочих към влака.

Навън валеше, но повечето път е под пътя и не се намокрих особено, поне не от дъжда, потта не я броим. Едно прекачване с влака, убедих се че тук са планирали потока на хората както трябва. Излизах от единия влак и се строяваш от другата страна на перона, където идва другият влак. Всеки път на тази станция е трябвало да направя точно това. ОК, един път трябваше да сменя етажа, но съм минавал през тази станция всеки ден, когато съм бил в Банкок.

От там се прехвърлям на връзката за летището. Стигам до летището навреме и без да ме намокри дъжда. Имам време да си изям закуската. На гишетата за багажа няма голяма опашка и минавам бързо. Сменили са ми мястото. С 20 реда по-назад. Пак до прозореца, но вместо пред крилото, точно върху него. Кел файда от това, то нищо не се вижда. Изходът, естествено, е последния. Стигам точно навреме. Полета протича нормално, закусвам американски палачинки, после има и пилешки сандвич. До мен седи един оманец, с бялата роба и тюрбан. Беше ми седнал на мястото до прозореца, но се разбрахме с помощта на стюардесата.

Тръгнахме и стигнахме с малко закъснение. На летището ни вкараха без да минаваме проверка за сигурност. Аз, зазяпан в телефона, който не искаше да се върже към WiFi-я тръгнах към центъра на летището. Кой да ти види, че правилната буква на терминала е зад гърба ми. Нищо, за сметка на това се повозих на вкалчето, което предния път строяха. Пълна автоматизация, няма машинист, само се кара.

Намерих изхода и видях, че имам още 20 минути до отварянето му. Трябва ли да споменавам, че и тоя изход е на края на терминала? Разходих се до не толкова близкото кафе, за сандвич и вода. После открих колегите, които се връщаха от Япония. Малко след това отвориха изхода. Пак ми смениха мястото. Пак по-назад, но този път от другата страна. Питам го тоя – що така – той ми отговаря, че не бил пълен самолета и трябвало да се балансира. Пълни глупости, вярно, не беше абсолютно пълен, но определено имаше достатъчно запълване, за да няма такива проблеми.

Както и да е. Кофти място ми се падна. Бях си харесал да ям агнешно, но до мен стигна само пилешко. Ама те се бяха омотали яко със сервирането. През цялото време търчаха от количка до количка. Ту хлебчета нямаше, ту нещо друго. Някакво ходене напред назад е ОК, но тия счупиха всички рекорди. Реших, че са неопитен екипаж, пуснат да добие опит на не толкова важна линия. Все пак и пилешкото беше на ниво.

И така, след голямото обикаляне през Иран и Турция, за да не летим над военни зони, стигнах до София. Тукашния таксиджия беше състезател от формула 1 – 130 на пътя от летището към Цариградско. Изпреварване от ляво, изпреварване от дясно. Само дето олтарът му не беше от цветя, както на тайландците, ами от две икони.

Така приключва и това приключение. Аз отивам да спя, а за вас ето няколко снимки на облаци:

От Аютая до Банкок

Уф, не мога да измисля увод на деня. За това ще карам подред. Закусих и без да бързам си стегнах багажа. Бях направил сметка, че трябва да тръгна около 10 часа, за да не пристигна прекалено рано. Както споменах и преди, тук настаняването е след 14 часа. Направил съм сметката, че ако отида около 12 няма да има проблем, но по-рано може и да не стане.

Спирката на бусчетата се оказва зад ъгъла (по-скоро зад два ъгъла). Знам, че трябва да взема бусче до Монумента на победата и от там с Небесния влак. Да ама не, нямало такова бусче или се правеха на ударени, защото видях, малко по-встрани и друга група бусчета. Но както и да е. Тези ме уреждат, спират до спирка на влака, т.е. все ми е тая дали ще пътувам с влака или с автобус.

Място за багаж няма. Голямата раница между краката, малката върху нея. В същото положение са и семейство французи, които през повечето път се опитват да разберат къде точни стигаме и как да стигнат от там до за където са тръгнали. Тая спирка на влака я няма на повечето туристически карти или е съвсем в края. Буса ни води точно до ескалатора на спирката, французите, въпреки това, не я виждат. Показвам им спирката и за последно ги виждам на схемата на линиите.

Още имам две пътувания в картата от предния път и се възползвам. Отвън не се диша от влага, цял ден роси. По пътя даже ни наваля сериозно, но след това не е валяло пак така. Намирам лесно хотела. Настаняват ме и след кратка почивка решавам да изляза. Сещам се, че има пазар през почивните дни и искам да купя някои последни сувенири. Оказва се, че пазарът е на спирката, на която ме остави бусчето. Аз имах такова предположени още като слязох, но нямаше какво да направя с целия багаж.

Речено сторено, хапвам две пържени бутчета преди да се кача на влак и потеглям. Стигам до там, а навалицата е вече голяма. Всеки е тръгнал към пазара. Още съм гладен, подминавам прекрасно миришещо манго, ще си взема на връщане. Сядам в едно от многобройните заведения. Поръчвам супа. Този път ставаше, ама не разбраха ли, че зелето е за салата, не за супа.

Пошматках се из пазара. Не е моя тип място. Прекалено тясно. Прекалено задушно. Купих това-онова и беж обратно към хотела. Само дето мъкнах фотоапарата, така и не можах да намеря нещо заслужаващо си да го снимам. Тукашните пазара просто нямам ония чар, който имат арабските. Не, че няма отделни магазини, които да изглеждат добре, просто цялостното впечатление, за мен, не е същото.

Сега, малко почивка, вечеря на вън и лягане, че утре ще се става в 5. Час по-късно трябва да хвана небесния влак, да направя една смяна и след това да хвана връзката с летището. По мои изчисления – около час – според бай Гугъл малко по-малко. И поселе, високо, високо, високо.