През Европа с кола

Месечен архив: април 2017

Банкок – ден 1

Банкок – ден 1

Както се пееше в една песен – "жега ме мори, аз нея не". При това влажността продължава да е убийствена. Толкова е влажно, че потта си остава в тениската и цял ден ходя с мокра тениска. Освен това, установих, че съм си забравил шапката за слънце, явно ще трябва да си купя от тук. За сметка на това, успях да изпълня туристическата програма за деня. Даже малко отгоре. Пък и до момента вчерашните ми опити с уличната храна – смути от тропически плодове (с лед) и "сухи" нудъли с месо – не са ми се отразили негативно.

Събудих се рано, в обичайното за мен време – 6 часа. Закуската беше чак след 8. Донесоха ми я в стаята. Първо ми се обадиха, че това, което бях поръчал предната вечер го няма и ми предложиха нещо за замяна. Избрах някакъв сандвич, че без картинки не ми се рискуваше :). Хапнах, взех си душ и излязох. Една спирка с влака по-късно, стигнах на кея на реката. Нещо не можах да се ориентирам къде да хвана нормалните корабчета и се качих на туристическата лодка – тази със синьото знаме (всяка линия е с различен цвят на знамето). Взех си целодневна карта, която не успях да избия. Жегата ми дойде малко в повече.

Нямах намерение да разглеждам първо уат Арун (วัดอรุณราชวรารามราชวรมหาวิหาร), който се намира от другата страна на реката спрямо моите цели, а именно уат По (วัดโพธิ์) и комплекса с кралския дворец и храма на Изумрудения Буда, чието име не се наемам да транскрибирам на български. Естествено, както обичайно ми е късмета, там имаше ремонт и централната ступа не се виждаше цялата. Останалите, обаче, си се виждаха. След като го разгледах, тръгнах да търся ферибота, който пресича реката. Първо попаднах на кея за частни турове, но от там ме упътиха към правилното място. Пресичането на реката е някакви стотинки, кой ще ти строи мост, като с ферибота отнема 2-3 минути и струва 20тина стотинки.

Наближаваше обяд, но никоя от сергийките след кея не ми вдъхваше доверие. Реших, че ще търся след като обиколя уат По. Това чудо се оказа доста по-голямо от моите очаквания. Естествено и тук имаше ремонт. Една от забележителностите – четири на брой гиганта, така и не можах да намеря. Доколкото разбрах, поне в някой от тези ступи, всъщност има статуи на Буда. Или поне така твърдеше една от информационните табели наоколо. Основната забележителност на този храм е полегналия Буда. Статуята се е излегнала по дължината на една от страничните зали на комплекса. Там е и най-голямата навалица. Всъщност, в централния храм има най-малко хора. Повечето статуи, които са описани от брошурата, се намират в по-малки, странични, зали за събирания. Целият комплекс е пълен с вътрешни дворчета, в много от които имаше някакви събирания и церемонии.

След като излязох попаднах право на полицейска блокада. Оказа се, че днес са отцепили двореца от доста голямо разстояние. Изглежда, че имаше и някакво събитие. Местните са още в траур, след смъртта на краля си. Ясно си личаха, всички около двореца бяха облечени в доста консервативни черни дрехи. Поради липса на ясни надписи реших да обиколя от другата страна, за да стигна до главния вход. За съжаление, цялата тази обиколка беше на върлото слънце. На средата на пътя някакъв се опита да ме метне, че е затворено за деня, но като се опита да ме качи в близкото такси, за да "ходя към големия Буда", му рекох – "Ай сиктир, аз да не съм от вчера". Накрая, стигнах до другата блокада и влязох. Явно, заради събитието, бяха изнесли проверката на багажа на значително разстояние от входа.

Пробих си път през тълпите и скоро разбрах защо на няколко места продаваха въз скъпи чадъри. Купих си най-скъпия до момента билет, който има три части, две от които стоят неизползвани. Поне на една от тях пише, че е валидна 7 дни, явно ще трябва да търся за какво е. Там на място, всичко освен храма беше оградено. Дали заради събитието или заради нещо друго, не знам. На територията на храма имаше няколко, да ги наречем, "навеса", под които хората си почиваха на сянка. Намерих си местенце и прекарах известно време в нормализиране на телесната си температура.

Самият Изумруден Буда, е доста малка статуйка. Намираща се на върха на един огромен олтар. Вътре, естествено, снимането е забранено. Успях да направя една размазана снимка през един прозорец. Целият храм е ограден с картинна галерия. Всъщност една огромна картина разделена на сцени изрисуващи някакъв епос. Из храма има "изградени" три маршрута, бърз, нормален и бавен. Бавния минава, явно, покрай цялата картина, докато нормалния пропуска повечето, а бързия, май, направо ходи при централния храм и навън. Аз, в края на краищата, май минах по бавни или поне по голяма част от него.

От там се насочих към реката. Пак не можах да си намеря нищо за ядене. Мушнах се в някакво заведение за смутита, където поне имаше климатик, но езиковата бариера излезе непреодолима. Препоръчваното, от пътеводителя ресторантче, имаше табела, че е пълно, а останалите не ми вдъхнаха доверие. На кея, без малко да платя за билет, но видях, че тая е с униформа на туристическата линия и си показах дневната карта, която почти се беше разпаднала от влагата в джоба ми.

Така и не успях да намеря ресторанта на хотстела, който е в някаква близка сграда. За това си взех две шишчета, които миришеха доста добре. Оказаха се с пилешки дреболии. Едно беше само сърца, на другото имаше и нещо, което приличаше на воденички. За левче, толкова. Сега чакам да се стъмни, дано да паднат малко температурите и тръгвам да търся нещо за вечеря.

От София до Банкок

Ох, с климатик се живее. Тук температурата е значително над 30 градуса, а влажността надвишава 50%. Направо не се диша. Настаних се в хостелчето, в "луксозна" стая. Е, за хостел е луксозна, има климатик, телевизор и хладилник. Даже баня има с проточен душ. Има малко ходене до градския транспорт по една доста тясна уличка, но какво да се прави, за тия пари толкова, пък му беше висока оценката в букинга.

Но да се върнем към началото на деня. Или по-точно на вчерашния ден. Стегнах си багажа рано сутринта. Само дрехите ме забавиха, че сушилнята от предната вечер не беше се справила перфектно и трябваше да я чакан да свърши със сушенето на чорапите. Поработих си горе долу нормално и по някое време реших да си викна такси. Петнадесетина минути по-късно ми се обадиха да ми кажат, че още не могат да намерят кола. Реших да тръгна към метрото, пък ако успея да си хвана такси по пътя. Речено, сторено, още не бях минал и стотина метра и си намерих превоз.

На летището всичко мина експресно с изключение на регистрацията. Двама испанци нещо не можеха да се оправят и бяха даже извадили един лаптоп на гишето за web check-in. На другите гишета също нещо се размотаваха и се натрупа доста опашка, но аз бях един от първите и минах бързо. Лепнаха ми етикет за експресен багаж, който явно сработи, защото багажа си пристигна чак до тук. Даже се оказа, че приложението на Qatar airways, може да ти казва дали ти е качен багажа на самолета, стига да имаш Интернет. Така човек може да знае дали да чака на лентата или веднага да ходи да подава оплакване.

Бях си взел място до пътеката, само три реда зад бизнес класата. Така се качих на първия автобус и с малко бързане бях един от първите на проверката за сигурността. Щях да мина перфектно, ако не си бях забравил колана на мен. Тия катарци не си дават много зор, но все пак ме върнаха. Имах време даже да си купя вода. Изхода още не беше почнал товаренето на хората, но вече бяха пуснали хората във вътрешната част с разделението по-зони. Когато хората си спазват зоните, затоварването на самолета може да става учудващо бързо.

Имах късмет и средното място до мен беше свободно. Мястото за краката беше направо като в бизнес класа, а храната както винаги – отлична. Катарците явно си държат много на това. Оказа се, че самолетът продължава да лети за Ханой и част от пътниците останаха в него. За да не стане някой фал, на изхода на самолета имаше повторна проверка на билетите. Този път ръчно, в едни списъци.

Изходът се намираше на около километър от лентите за багаж. Или поне така гласяха табелите. Навсякъде има бягащи пътеки, на едно място даже бяха доста интересно направени – бягаща пътека, но стъпаловидна, без да се превръща в ескалатор. Имиграционните проверки вървяха доста чевръсто. При втората проверка на билетите ни раздадоха листчетата за попълване, естествено във възможно най-нестандартния формат, който не се побира в паспорта.

Голямо обикаляне падна докато намеря влака за града. Първо минах през чендж бюрата, да сменя малко пари. Естествено се оказа, че тези до спирката на влака имат по-изгоден курс, но аз като видях, че до тях е изхода и реших, че други няма да има. Консултирах се с таблото за информация, което ми показа как да стигна до влака, даже ми го разпечата, но разпечатката беше толкова неразбираема, че нямаше никакъв смисъл от нея.

Купих си билет от машината за билети и получих едно пластмасово жетонче, което само го допираш на влизане но машината ти го гълта на излизане. Коловоза на влака е с двойни врати, всъщност и монорейла е по същия начин. Навсякъде е нарисувано къде да минават излизащите и къде да стоят влизащите. И хората си го спазват. Не баш като японците, но все пак е подредено. Понеже летището е последна спирка във влака не пускат докато не го провери охраната, даже мина и човек с метла и лопата, в случай, че има някакъв по видим боклук.

Влаковете са климатизирани. Но отвън е супер жега. Всичко е качено на платформи от по няколко нива. Даже на едно място видях как от платформата на влака се отделя пешеходен надлез до терасата една бизнес сграда, където имаше кафене (или нещо подобно). Трябваше да взема монорейла и да сменя на една спирка. Билетът отново се купува от машина, избираш си на коя спирка ще слезеш и пускаш парите. Абе и тия не можем ги стигна по организация на градския транспорт.

Лесно намерих хостела, лелката дето е тук не говори бъкел английски, но звънна по телефона на дъщеря си и тя ми намери резервацията. Сега мисля да си почина малко и да изляза за провизии. Не успях да спя кой знае колко, полетите бяха прекалено кратки за пълноценен сън, а и това време тук направо ми изсмука силите още със слизането от влака.