През Европа с кола

Етикет: Мароко

От Танжер до Малага

От Танжер до Малага

Най-накрая съм обратно в Европа. Станах рано, стегнах багажа и бегом към пристанището. Показах си резервацията и ми дадоха билета. Сетиха се почти навреме да ми дадат хартийката, която трябва да попълня за напускане на страната. От шест кабинки, за паспортна проверка, работеше само една. Потока от хора явно не беше достатъчно голям, поне не за този ферибот. Но пък в съседство строят нов терминал за пристанището. Или наистина има много пътници или това е част от безсмислените строежи навсякъде в Мароко.

Тръгнахме с леко закъснение. Едва 20 минути. Направо навреме. Закусих със сандвич от кафето на кораба, където всички служители бяха българи. Стори ми се познат акцента на момичето зад бара и малко по-късно разбрах защо. Говореха си между тях на български. Прекосяването на Средиземно море отнема една час. Все пак тук му е най-тясната част.

Вече на испанска земя се наредихме на една опашка за паспортната проверка. Има и някаква проверка на багажа, колкото да не е без хич. Много ме издразни една арабка. Тикаше детска количка (детето лудуваше наоколо), удари ме веднъж, извини се, после пак ме удари и така няколко пъти. В един по широк участък на пътеката застана до мен и почна да удря момчето пред мен. Явно го правеше нарочно, за да мине по-напред. Реших, че няма да я пусна да ме изпревари и почнах да си слагам крака пред колелото на количката. Ше ги таковам в нахалните араби, ако беше помолила, хората щяха да я пуснат напред, ама не, тя трябва да си извоюва пътя напред. Еми няма да и мине номера, поне не този път.

Пристанището се намира точно до най-южната точка на Европа. Трябваха ми по-малко от 5 минути да стигна. Островът, на който се намира крепостта защитавала мястото, е затворен за посетители. Има някакви стари табели, показващи маршрут до края му, но сега там има голяма врата с табела забранено за пешеходци. Първа спирка, отдясно, Атлантическия океан. Извадих си хавлийката и банския и се преоблякох. Водата беше ледена. Втора стъпка, отляво, Средиземно море. Влизам в морето. Водата е много студена, но успявам да се топна до шия.

Поизсъхвам и тръгвам да търся автобуса. Намирам туристическата информация и питам на испански да ме упътят. Отговарят ми на полу-испански, полу-англисйки. Директния рейс е чак в 15:40. Решавам да ям и сядам в близкото заведение, където вече се виждат хора. Поръчвам дневното меню – салата с риба тон, пилешки филета с пържени картофи и лимонен сладкиш. Освен това си поръчвам кана Сангрия. Не можах да се справя с цялата кана, но пък салатата и десерта ометох. Десерта изглеждаше супер неугледно, а беше уникално вкусен. Само пилешките пържоли бяха малко сухи, но пък картофите бяха ръчно правени (още с корите, сигурен знак, че не се ползват бланширани картофи).

Добре, че отидох на автогарата доста по-рано. Места за директния автобус няма. Точно в този момент тръгваше автобуса за съседния, по-голям град. Касиера изтърча да го спре и се качих. Около половин час по-късно успешно си закупих билет за Малага. То това беше и първоначалния план, да пътувам по-този начин. Хотелът се оказа на по-малко от пет минути от автогарата (и гарата).

Починах малко и излязох да търся нещо за ядене. Нахаках се в някакъв морски ресторант. Гледам, цените подозрително ниски. Викам си, ще поръчвам едно по едно, да видим какво идва. Първо си взех шишче от октопод. Сервитьора се учуди, че искам само едно. Стана ми ясно, че няма да са много големи. Изненадващо, размерът на шишчето се оказа не лош. Но човек не може да се наяде с едно шишче. След това си поръчах шишче от някакъв вид огромни скариди и от риба тон. Скаридите бяха супер, но рибата тон е прекалено суха за шиш. Всички шишчета бяха гарнирани със зехтин (или поне така ми се стори), октопода и скаридата имаха пикантен пипер, а рибата тон – ситно нарязан лук.

Утре съм тук, в Малага. Още нямам програма. Започнал съм да качвам снимките, въпреки че и тук интернета не е особено добър.

От Маракеш до Танжер

От Маракеш до Танжер

Интернета работи без кабел в рутера, да знайш. Или поне така си мисли тукашния хотелиер. То при него, на първия етаж си работи, на втория май има от време на време, но на третия на рутера не му трябвал кабел. Обяснявах му поне 15 минути, че са го излъгали и трябва да ги извиак да си пуснат кабел. Даже се логнах в рутера с вълшебната парола admin/admin за да му покажа, че няма никой там. Явно е, че който е правил мрежата е бил съвсем наясно, че няма да има Интернет, защото е оставил тази мрежа без парола. От друга страна, на покрива така или иначе няма мрежа, а близкия джаз фест се чува чудесно. Особено като се има предвид, че пътя дотам е около 20тина минути, а после връщането е нагоре по баира. Така си ми е много добре.

Началото да деня беше скучно. Ранно ставане, приготвяне на багажа и такси до ЖП гарата. Така и не разбрах дали в Маракеш такситата са по-скъпи или това е защото го организират от хотела. Тук в Танжер, за по-дълго разстояние ми взеха доста по-малко пари. Но както се оказа в предния хотел стаята е евтина, но останалите неща са скъпи. Но да се върнем назад във времето. Взех си билет и си почаках. Мислех да търся батерии за GPS-а, но забравих. Вратите към пероните бяха затворени и ги отвориха чак като дойде влака. Тия араби са много нахални и смятат, че всички са им нещо длъжни. Отвориха вратите и започна едно тикане и едно бутане от което нямаше никакъв смисъл. Много неприятни хора.

Взех си билет за първа класа. Беше само с десетина евро по-скъп. И добре, че го направих. То си е сто часа път. Първата класа е с климатик и е доста широчко. На гарите имаше WiFi, абе изобщо като в белите страни. Само тоалетните им бяха като нашите, че и по-зле. Веднага разбираш, че си в Ориента (технически тук е Окцидента). След четири часа слязох на гарата за прекачване. Питам тоя, питам ония нищо не могат да ми обяснят. Накрая един ми написа на дисплея на телефона, че влака е в 14:45, да ама не, в 13:45 е. Добре, че ме достраша да изляза от гарата. Не бях сигурен дали ще ме пуснат с вече продупчен билет и останах да чакам на перон, имаше си Интернет, не като тука.

Тръгнахме с малко закъснение, лашкахме се още 6 часа. На няколко пъти засякох влака да се движи с над 140 km/h (веднъж даже със 160). През останалото време се влачихме с 40. Навсякъде по пътя видях да се строят надлези. Струва ми се, че краля е извадил големите пари, за да намери работа след протестите по време на арабската пролет. Успях да дремна около час, но тия араби не спират да говорят. При това на висок глас. Гарата, тук, е в някаква голяма реконструкция, абе, яко се строи. Спазарих си такси само за евро повече от препоръката на хотела. Бях прекалено уморен от пътя да се занимавам.

Настаних се и излязох да вечерям. Доста се позабавлявах покрай вечерята. От хотела ми препоръчаха близък ресторант, но аз реших да тръгна с едно момче, което упорито се опитваше да ме убеди, че този ресторант е затворен. Реших да се позабавлявам. Тръгнах с него, с пълното съзнание, че ще ме заведе в някой ресторант с много надути цени. По пътя ни пресрещнаха от неговата "конкуренция" и взеха да ме "предупреждават" да не ходя с него. Ами да съм идел с тях. Като ги гледам какви оръфляци бяха и как се държаха като дрогиране предпочетох да остана с момчето. То се беше постарало доста повече, чисто облечено, с добър английски, опитва се да заработи някой лев.

Заведе ме в един ресторант на една странична уличка, съвсем празен. Тези места, ако нямат такива водачи съвсем ще затворят. А мястото беше голямо. Първо казах на посрещача, да не забрави да даде комисионната на момчето. Той взе да ме убеждава, че нямало комисионна, но щял да му даде да яде. Това последното го направи със сигурност. Казах на момчето, че ще му платя да ме разведе наоколо и то остана с мен. Поисках първо да видя менюто, преди да ми сервират каквото и да е. То е само едно меню с малък избор и цена надута повече дори от Сахара. Все пак за 2 евро не е проблем и останах.

Менюто включваше някакъв пай с пилешко (не запомних как се казваше), със съвсем тънка коричка от арабска питка и поръсен с пудра захар. Изключително вкусно нещо. Това беше и нещото, което сипаха на Абдул, моя гид. Май щяха да го пропуснат, но мина някакъв черен, който нещо им се скара и им каза да дадат на момчето от това. Поне това разбрах от жестовете и от името на пая (което, както казах забрави). Доколкото мога да преценя, момчето си изяде своята порция с голям кеф, аз също. Моето меню, обаче, включваше още салата с маруля, моркови и риба тон (очевидно от консерва). Обрах си морковите и рибата и оставих останалото, което кой знае как и дали е мито. Основното ястие беше избор между кускус и пилешки тажин. Избрах тажина, който не беше особено добър, но беше доста. Накрая ми донесоха вечни чай, две парчета от тяхната баклава, която е доста различна от турската, с твърда, хрупкава коричка. Имаше и малко диня, но тя изглеждаше като да е рязана вчера и я отказах.

Естествено, опитаха се да ме метнат и да ми върнат по-малко. Не се получи, вече си гледам парите. Бях доста уморен и накарах момчето да ми намери магазин за вода и да ме върне до хотела. По пътя на връщане то реши да се прави на гид и ме прекара покрай голямата джамия и панорамната тераса на близкия хотел Continental. После минахме покрай ресторанта дето беше уж затворен. Викам му на Абдул, трябва да лъжеш по-добре и следващия път не прекарвай хората покрай ресторанта, за който си им казал, че е затворен.

Утре ще пропусна закуската, защото по това време трябва да съм вече на ферибота. Пристанището е на 20тина минути от тук и би трябвало да стигна бързо. Казаха ми да отида около час по-рано. Явно, за пореден ден ще се става рано. Сега ще ходя да спя, че вече нямам сили. А да, снимки ще има като стигна цивилизацията (надявам се утре). Доста се понасъбраха и ще отнеме известно време.