Ето че, за мое учудване, се появи втора статия за Вади Рум. Сутринта ми започна с бумтенето на генератора, който ме събуди или по-точно попречи да заспя отново, точно за изгрев слънце. Покачих се една скала над лагера, но скоро осъзнах, че от там се хващат прекалено много човешки творения и то не от красивия вид. Бързо се пренесох към пътя, от който всичко се виждаше без кофти стълбове или грозни палатки. Естествено, пропуснах да снимам първите мигове, в които слънцето се подаваше иззад планините, но те са си само за мен.
В уреченото време Салим беше сервирал простата закуска – хляб, краставици и домати, варени яйца, такива ми ти работи. Закусихме и потеглихме към посетителския център. Там се спазарихме за возене с камили. Пазарлъка беше доста забавен, тия говореха достатъчно английски, за да се получат нещата. Ама тя табелата била от преди 15 години и цените не били верни (вероятно вярно), но аз не им останах длъжен и казах наполовина цената, която исках – тази научена от Салим. И така, пазарлъка почна от 35 динара на човек. Цитираната на табелата цена беше 5. Иначе се мина през обяснения, че камилите са 3 km навътре в пустинята и ще ни карат с джип, ама тия не минават при мен, колко да му е разхода за тия 3 km, пък и ако трябва можем да ги вървим пеш. Аз почнах от 10 и накрая се навих на 20.
И така, последва познатото от вчера. Минахме през полицая да ни “регистира” – колко човека влизаме, с кой, къде ще спим или не, накъде ще пътуваме след това. После на бариерата, ама с кой сте, имате ли пропуск (не поиска да го види и вчера и днес), накрая малко каране до следващия паркинг и хоп, на джипа. С него до извора на Лорънс.
Там ни черпиха чай и дочакахме Мохамад, който изглеждаше на години колкото племенника. Камилите нещо не искаха да сядат, но с малко убеждение се навиха. Натоварихме се и потеглихме, но камилите бяха по-заинтересовани да пасат сухите храсти отколкото да ни возят. Хруп-хруп, хруп-хруп. Бавно и полека тръгнахме обратно към село Рум. Малко на зигзаг, колкото да запълним 40 минути и да кажем, че е час. И за този метод на транспорт Деница каза, че не е за нея.
Приключили с програмата максимум потеглихме обратно към Акаба. Стигнахме без проблеми. Малко зор беше докато намерим къде да паркираме, но и с това се справихме. Поразходихме се по крайбрежния булевард. Хапнахме огромни порции на първия изпречил ни се ресторант и посетихме крепостта на Акаба, но аз дори не си извадих фотоапарата за това, само да ми загрозява албума 😉 . Още една разходка, в обратна посока, малко сладолед за десерт, после повисяване на едно друго заведение с малко сокче, колкото да оправдаем присъствието си и накрая решихме да се явим по-рано на летището. Аз успях даже да топна краката в Червено море, но централния градски плаж не беше приятно място за по-дълъг престой – прекалено много камъни.
Върнахме колата без инциденти, като гледам счупения светлоотразител имаше нещо отбелязано на приемателния протокол. Глоби нямам – тук проверката е моментална. Навъртели сме, според протокола, 1210 km. Сега остана само да чакаме самолетът да се появи и да се приберем вкъщи.
Оставете отговор