Седя си в луксозната “палатка” и чакам Салем да пусне генератора. Сигурно ще питате кой е Салем, защо трябва да се пуска генератор, защо не е пуснат все още генератор и други подобни, важни или маловажни въпроси, но за това ще трябва да четете по-нататък.
Наспахме се и тръгнахме от Мадаба горе долу по план. Нямахме кой знае какви проблеми по пътя, в смисъл обичайните арабски шофьори вече почнах да им свиквам. Заредихме още в града и нямахме особени проблеми по пътя. Голяма част от пустинната магистрала беше в ремонт. Новия асфалт си е друго нещо, старият си е е**** мамата. Навигацията се побърка да регистрира дупки като произшествия на пътя.
Навигирахме се до посетителския център и там се почна. Ама то тур, ама то камп (т.е. лагер). Любезно отказвайки на разните викачи стигнахме до “касата”. Там еха да ни разяснят и се появи друг човек, който обяснява, че при тия е скъпо. Я, викам им, да взема аз брошурата да се ориентирам. Единият от рецепцията ми обясни, че в брошурата цени няма, но те са написани на голямото табло пред нея.
Тъкмо се насочихме натам и ни посрещна едно индийско семейство от Ню Делхи, което си търсеше с кой да си раздели цената за джипа. Те бяха избрали вече маршрут, който ни уреждаше и нас. Оставаше само да си резервираме нощувка. Там, на място, нямаше сигурен начин да го направим и за това резервирах нещо в Booking през телефона. Бях го гледал и преди, като вариант, цената изглеждаше добра, както и условията. Но за това малко по-късно.
Платихме си за тура, ние с Деница излязохме на кяр 1 динар, защото цената беше 59, а аз плащах. Докато минем през тоалетната и си загубихме шофьора. След известно търсене се оказа, че вече е минал портала и ни чака да дойдем с колите.
Последвахме го докато стигнахме в село Рум, където се намира паркинга, на който могат да се оставят колите за туровете. Паркирахме, натоварихме се в багажника на джипа и потеглихме в пустинята. Първа спирка – изворът на Лаурънс – не особено впечатляващо поточе, но пък с много камили наоколо, тъкмо Деница да си нрави снимки с брат’четките. Втора спирка – пясъчна дюна. Събух се бос и се изкачих до горе. Страхотна гледка се откриваше и беше доста приятно, поне на слънцето. Сянката предвещаваше студена нощ.
Следващата спирка беше каньона Хазали. По стените имаше множество надписи и праисторически картинки. Успяхме да се мушнем донякъде навътре, но пътят ни беше препречен от обилно количество вода. Един местен успя да си прехвърли децата, но щеше да е доста трудно да се мине и се отказахме, още повече, че те казаха, че напред нещата свършват. Може и да е имало още, но нямаше смисъл да рискуваме да се намокрим.
Следващата ни спирка разкри, че всъщност тия маршрути за нищо ги нямат и просто карат хората по едни и същи места. Малката арка беше част от друг тур, поне според карата, която бях взел, макар че има известно разминаване в номерацията, та може и да не са съвсем точно така нещата.
Накрая минахме през къщата на Лорънс. Имаше там някакви руини на къща, Деница реши да се качи на един скален ръб, но аз и индийците отказахме. По обратния път шофьорчето, което изглеждаше доста младо момче, ни прекара през една дюна, явно в опит да си изкара някакъв бакшиш, но и да беше заслужил нещо го загуби като се удари в един доста голям камък на следващия склон. Съдейки по вида на джипа, това не му беше първия такъв удар.
Завършихме с Набатейския храм, на който прекарахме около минута и половина. Няколко камъка, в сянката на планината. Сомя, индийката, дори не слезе от джипа, а аз слязох само за да се разтъпча, защото от студения вятър на връщане ми се беше вкоченила ръката.
И така, стигаме до Салем. Лагерът, който търсехме се намира близо до съседното село – Дисах (الديسة). Нагласихме го на навигацията и го намерихме относително лесно. Не бях особено изненадат, като се оказа, че никой не ни очаква. Доколкото разбрах собственика се обажда на човека на място дали да чака хора или не. Ние, понеже резервирахме в два на обяд изобщо не сме му се появили на радара. Както и да е. Салем му звънна, разбраха се за цена – по висока от тая в Booking-a, но това ще им се отрази на ревюто.
Първата стая която ни показа беше със счупена брава на врата, но втората си беше съвсем ОК. “Палатката” е малко като марсианска, но пък си има две легла, баня с бойлер и тоалетна. Даже и климатик. Е, това като има ток. Свършил дизела на генератора и човека забравил да купи. Пък не сме само ние тук, още в две палатки има работници, които строят нов ресторант, но тях кучетата ги яли, явно, могат и без ток.
Салем отиде до бензиностанцията за нафта и да търси ресто за стаята, която платихме с комбинация от долари и динари. Взе да се стъмнява и работниците ни донесоха една от техните лампи да си светим. Естествено, вечерята закъсня доста от уговорения час, който беше седем. Междувременно дойдоха още гости – семейство саудитци, жената с бурка. Интересно, че по време на вечерята се появи само забрадена.
По едно време Салем ни донесе чай, докато чакаме вечерята да си имаме занимавка. Най-накрая храната стана, пиле с ориз. Обръщането не му се получи на човека, ориза беше бая залепнал за тенджерата. Всичко беше обвито в найлончета, от салатата, през гарнитурите до хляба и приборите. Като се има предвид, че от сутринта сме яли само една баклава, манджата ни се видя вкусна.
Докато се хранихме, работниците напалиха огън, но бяха напъдени на една скала встрани от него, от където си пускаха музика и се превърнаха в дефакто DJ-и на вечерта. Оказва се, че Салем е нещо като надзирател на работниците, които строят голям нов ресторант. Някой си “Адам” от Китай е собственика на това място и е замислил ужасно кичозно нещо – тук светлини, там лампички, изобщо пълен ужас. То и с име от сорта на “Звезди и луна” кой ще ги ги гледа, важното е да има лампички.
Уф, много ми се получи несвързан разказа. Ще ходя да лягам вече.
Плановете ни за утре са малко мъгляви. Трябва да върнем колата до около 6 следобед. Полета е малко след 9. Какво ще правим до тогава не сме решили.
Оставете отговор