Струва ми се, че този път подбрах събитието много добре. Първо, това не е еднодневно събитие. Второ, милионите хора, за които се твърди, че посещават събитието, вероятно са обща бройка от цялата седмица, но това не прави хората там по-малко. Истапалапа (Iztapalapa) е регион в големият град Мексико. Всъщност, мисля, че българското название кметство е доста точно. През 19ти това е било отделно градче и по повод края на холерна епидемия, хората са организирали голямо шествие за разпети петък. От тогава насам, нещата само са се разраснали.
Как да ви го опиша? Панаир, би била едната дума. Пристигнах малко преди обяд. Доста време ми отне да изровя информация къде и кога точно е събитието, а не ми се искаше да се блъскам в някаква тълпа без да знам повече подробности. Успях да разбера, че нещата започват на площада пред кметството.
Метрото беше учудващо празно, нямаше тълпи от туристи, които да отиват натам. Навън, обаче, веднага се разбираше, че има някакво събитие. Улиците бяха празни, без коли, пълни с полицаи и хора вървящи покрай тях. Първо си помислих, че са затворени пътищата за процесията. О, колко съм грешал. Малко странно ми стана като видях полицейските пикапи накичени с пластмасови щитове за борба с безредиците. Реших, че хората се подготвят за евентуални неприятности. И в това съм грешал.
Следвайки хората, минах през нещо, което може да се опише само като панаир – въртележки, сергийки с всякакви джунджурии, храна и най-забавното, знаци за тоалетна. Местните явно правят доста бизнес от даването на тоалетните си под наем. Скоро стигнах до площада, където вече се събираше тълпа. Все пак имах късмет и заех доста централно място.
Друг начин да си представите атмосферата. Представете си, че цял един квартал, десетина пресечки, за един ден, е затворен за движение на коли. Официално, живеещите там имат право да се движат, но това е практически невъзможно. Сега, напълнете тези улички със сергийки. Сувенири, гювечи, религиозни джунджурии, шапки (много търгуван артикул) и амбулантни търговци продаващи всичко, от герданчета и бижута, през чадъри до перископи (за да се вижда събитието над тълпата). Всеки вика и си рекламира стоките. Но още не съм свършил, напълнете цялата тази сцена с хора. Затворете част от улиците за целта на процесията, ама все пак пускайте хора. Сложете на ключовите места, където маршрутът на процесията се пресича, полицаи със щитове (защото е по-лесно да ги ползваш тях вместо бариера). И не забравяйте, навсякъде се продава храна.
Всъщност, организацията е много добра. Успях да намеря програма на събитието, доста след като то почна, в която можеше да се види маршрутът, както и програма на представленията по часове. Нямах късмета да срещна някой от доброволците раздаващи програми по пътя към площада и това доведе то загубата на моето място пред сцената. Ето я хронологията на събитията.
Виждаше се, че няма да се издържи без шапка, а моята кротко си стои на закачалката вкъщи. Вчера, така и не си харесах шапка, но днес нямах избор. Казаха ми 100 песос, което беше горе долу моята представа за цената. Не се пазарих. Успях да се върна пред сцената. Тъкмо навреме за началото. Както казах, организацията е добра. На няколко места има огромни екрани, на които се излъчва случващото се, на площада просто няма място за всички. Навсякъде имаше големи тонколони и тоноператорите се бяха погрижили звука да се чува добре. След кратък саунд-чек, дикторът започна да обяснява какво ще се случва и да изрежда имената на актьорите, които ще участват.
При една от смяната на сцените, аз реших, че ще почва процесията и се опитах да намеря накъде трябва да се ходи. Бях видял, че има програма, но все още нямах такава. Измъкнах се малко настрани, докато видя, че се подготвя втора сцена. След като така и не можах да се върна на предходното си място, реших да пообиколя, с надеждата, че ще намеря програма преди началото на процесията.
След известно лутане, стигнах до един екран разположен на сянката пред информационния център на общината. Взех си програма, на която имаше отбелязани както маршрута на процесията, така и всеки пункт за първа помощ, пункт за раздаване на вода (чак сега разбрах защо толкова много хора пият вода от найлонови торбички), полицейски пост, пожарникари (не видях точно от тях да има нужда) и други детайли. В течение на деня се убедих, че организацията е на ниво. И хората са обучени. Например, на много места тълпата е почти непробиваема. Все пак, доброволците на червения кръст се местят от място на място, знаейки къде се очакват повече хора. Сега, не знам защо бяха с каски, но многократно видях групички от тях да се движат хваната един за друг. Така е необходимо само един да знае къде отиват. Полицията, пък, беше докарала преносими наблюдателни кули, от които да имат поглед над ситуацията. Да, изглежда, че третират това малко като безредица, но като на тая тълпа и щукне да ходи “у лево” няма друг начин да я контролираш и насочваш към мястото предвидено за нея.
И така, с новодобитата програма в ръка се върнах в околностите на главната сцена. Първата част трая около два часа. После започва процесията, с няколко спирки, за разиграване на различни сценки. След около час е разпятието. На върха на един хълм. Беше повече от очевидно, че следването на процесията е невъзможно. След края на представление, което се оказа на две сцени (но аз нямах видимост към втората), реших просто да се разходя. Минаването през и около блокадите се оказа тежка работа. Има множество хора, които си качват собствените кръстове нагоре. Според прочетеното от мен, те са само хора от квартала, но имат право да се движат по пътя на процесията. Видях жени, които просто носеха големи кръстове, деца, които влачеха умалени варианти на кръстовете теглени от големите и разбира се, всичко от тийнейджъри до старци. Не всеки си носеше сам кръста, повечето имаха помагачи, които да ги пазят да не паднат.
Самите кръстове са доста различни. Всеки се е постарал да носи нещо, което е на границата на силите му. Някой са просто две сковани дъски (или по-скоро талпи), докато други са доста украсени, а един дори ми се стори лакиран. Личи си, че повече от тях не се използват за пръв път.
Успях да си намеря място на сянка, до кварталната църква, където да си почина. Макар и да не бях вървял кой знае колко, краката ме боляха от стоенето прав. За пореден път забравих колко лесно се изгаря когато си над 2000 m, особено в относително приятно време. А се каня да си взема крем още от преди да тръгна насам.
И така, след кратка почивка се насочих към хълма. Намерих откъде пускат хора и тръгнах нагоре. Изкачването не се оказа голямо, поне ако не носиш кръст. Стигнах до най-високата точка, до която пускаха хора. По-късно се оказа, че съм от “грешната” страна на пътя. Крайната сцена е съвсем на върха на хълма, а входът за тълпата от другата страна. Така ми се наложи да изпитам от първо лице необходимостта от полицаите с щитовете. Бях точно до оградите и можех да видя, как един образ с три радиостанции подреди полицаите по такъв начин, че да насочват тълпата към “входа” на хълма. После тръгнах в тази посока, тълпата ме завлече и нямах собствен избор за посоката, в която вървя. Направо е чудно, че нямаше ранени (за целия ден, видях само един, от доброволците от червения кръст, да накуцва към спирката на метрото).
Веднага след като преминахме през пътя и излязохме на широкото отново можех да си избирам посоката на вървене. Закатерих се нагоре по хълма сред облаци прахоляк. И тук имаше инсталирани видео стени. Оказа се, че колкото по-нагоре се качваш, толкова по-малко виждаш. Върхът беше ограден с мрежа. Хората, които бяха стигнали до нея имаха някаква видимост, но точно под тях нищо не се виждаше. Успях да си намеря подходящо място и да гледам на живо.
Разпнаха Христос, той умря на кръста и тълпата почна да се разотива. Според Интернет, би трябвало да има още една сцена – обесването на Юда, който е една от най-атрактивните фигури в процесията, докато върви, хвърля златни “сребърници” в тълпата. Един падна точно до мен, но момичето пред мен успя да се наведе светкавично и да го вдигне. Но може и просто да не съм видял сцената, не бях на перфектното място.
От тук насетне денят завърши банално. Слизането отне доста време, особено в тесните участъци. Панаирът беше все още там, но дори викачите се бяха поуморили да викат (един ползваше мегафон). Взех си един доста голям шиш, да допълни обедното манго и сухия сандвич от вчера, който дояждах и се насочих към една от спирките на метрото. Хора, отново, нямаше. Вместо да се прекачвам и да се въртя из миризливите тунели, реших да се прибера пеш. Така или иначе, разстоянието от една спирка е горе долу равно на всичките тунели, които трябва да мина. В парка имаше някакъв концерт, та си починах малко, след което се прибрах и съм заспал. Сега пак ще ми се обърка “часовникът”.
Оставете отговор