Канадзава

Днес времето беше прекрасно и решението да остана в града вместо да пътувам насам натам се отплати. Вчерашните обиколки са ми докарали пришки и на двата крака, а уж обувките ги нося сумати време. Днес реших да го карам леко. Часовата разлика ми играе номера, легнах и заспах без проблеми около 22 часа, но природата ме събуди около 2 и не можах да заспя чак до 4. След това пък, едва се събудих за ранната закуска, която бях поръчал за 07:30 (съдържателката дойде да почука и да ме събуди, за да не изстива).

Ядох японска закуска, което се очаква в традиционно японски хотел. Ако не съм споменал преди, тук е голям рибен район. Естествено закуската включваше пържена риба, само не разбрах как точно да си я нарежа с тия клечки, сигурно има някакъв трик. Ориза, естествено, че има ориз, иначе няма да е японска закуска, се сипваше от специален уред за готвене на ориз, който го държи постоянно топъл. Освен това имаше кюфтенца със сос (май соев), някаква тяхна си туршия (прекалено кисела, не можах да я ям), техния си вид омлет – доста дебел и бобени зърна. За пиене имаше зелен чай, а за десерт две парчета портокал (тук плодовете май са лукс).

Докато се наканя да изляза и беше станало 10 часа. Подлепих си краката с лепенки и тръгнах лежерно да се разхождам, реших да не си давам зор и каквото видя видя, важното е краката да почнат да се оправят, че още много ходене ме чака. Първо обиколих квартала на гейшите Хигаиши чайа, който се намира буквално на съседната улица. Името доколкото мога да разбера означава Източен квартал на гейшите. Там има разни музеи, но освен таксата трябваше и да се събувам, аз аз с тия високи туристически обувки се зоря много да го правя това, но няма какво да се оплаквам, знаех, че така ще стане, като дойдох с тия обувки.

Оказа се, че тук има интересен традиционен занаят. Произвеждат златни листи, изключително тънки за използване с всякакви цели. Според разните табелки около 98% от цялото производство на златни листи в Япония се прави тук. Листите са изключително тънки и леки. Подвоумих се малко дали да взема бурканче злато за готвене, беше около десетина €, но се отказах. Имаше и някакви дрънкулки със съдържание на злато от сорта на 0.1 или пък 0.08 грама, цените все около 10 €. Всичкото злато, което ползват е 22.66К и ако може да се вярва на превода на телефона, е точно такива карати заради цвета си. Взех една дрънкулка, за племенницачката като порасне са си направи колие. Взех и някакви, както се оказа по-късно, соленки поръсени със злато. Вероятно ще имате възможност да опитате отвратителният им вкус като се върна, едва ли ще успея да ги изям.

Следващата спирка беше Кадзуе-мачи чайа, т.е. пак някакъв “квартал” на гейши. Тази сбирка от няколко къщи се намира съвсем близо до хотела. Просто трябва да се мине по моста над реката и готово. Тук няма магазинчета или големи тълпи туристи, само няколко ресторантчета, каквито могат да се срещнат навсякъде.

От там се насочих да разгледам отново пазара Омичо, който трябваше да е отворен. Тайната ми мисия беше да посетя супермаркета намиращ се близо до него. Когато стигнах до пазара и видях къде се намира сградата на супермаркета реших първо да го посетя него. Влязох в един подлез очаквайки, че ще изляза до супермаркета, но всъщност влязох директно в него. Подземното ниво представляваше нещо подобно на халите в София. Малки и не толкова малки магазинчета, посветени само и единствено на храната. Имаше поне един голям магазин с няколко каси (аз платих на 6^та, т.е. бяха поне толкова), който не можах да определя къде почва и къде свършва. Продават се всякакви видове готова храна, най-вече в кутии, които тук наричат бенто (не знам дали това значи нещо). Другите нива така и не видях, просто всичко, което ми трябваше беше тук.

Възползвах се от възможността и си взех някаква кутия, която прибрах в раницата за по-късно ползване. Ако пак взема да прегладнея, като снощи като будувах, съм я прибрал в хладилника, само се надявам 4 часа в раницата да не са се отразили отрицателно на хранителните качества. Заредих и с разни курабийки и шоколадчета, да има. Купих и една мистериозна кутия, с някакъв десерт, на който бях хвърлил око от вчера. Това е силно вероятно да оцелее до България. Изисква известно приготвяне и след като се отвори трябва да се изяде, а аз няма как да го направя сам, пък не ми се хвърля само заради едното опитване.

Тъкмо бях да изхода и видях отворен ресторант. Пак от типа при който се сяда около готвачите. Този път, обаче, готвенето беше на плоча. При това точно пред теб. Картинки нямаше, но имаха само два вида манджи. Нещо като омлет, но изглежда, че яйцата бяха сгъстени с нещо и спагети. Пълнежите бяха повече, но готвачите знаеха достатъчно английски за да успея да обяснят какви са вариантите. Поръчах си омлетоподобното нещо със скариди. Сготвиха го пред мен, намазаха го обилно с кетчуп и майонеза и малко изключително пикантна горчица за красота. Нарязаха го и ми го оставиха на плочата пред мен, така че да не изстива. Хапнах си доволно.

Следващата “спирка” беше пазара. Обиколих го, снимах и разбрах, че ресторантите, пък и другите магазини, като пуснат парчетата плат пред врата значи са отворени. Малко ми е наопаки, но пък аз не мога да чета йероглифите по платовете. На тях сигурно пише нещо в тоя дух. Купих си някаква бобена сладка, с която не мога да се справя цял ден и отидох до парка на замъка да си почина на сянка.

От там се запътих към най-големия храм в околността. Не се наемам да транскрибирам името му. Снимката към статията е точно от него. Тук има огромно количество храмове. Повечето не изглеждат действащи, но действащи или не изглежда, че шинтоистките богове са доста земни. Дворовете на много от храмовете се използваха за паркинг. При това, според телефонният преводач, съвсем целенасочено. Имаше табелки, които обясняваха правилата за паркиране. При всички действащи храмове японците активно се молеха. Измиват си ръцете и устата от чешма или корито пълно с вода, до които са сложени специални канчета с дълги дръжки. Отиват до входа. Стоят няколко секунди, предполагам молейки се, плясват два пъти с ръце и се покланят.

След този храм се насочих към самурайския квартал. Разбрах, че и японците могат да бъркат. Насочващите табели сочеха доста в страни от там където трябваше, а на местата, където според мен беше логично да има табели, нямаше. Всъщност от самурайските къщи са запазени само кирпичените дворни страни. Има и няколко възстановки, но зад повечето стени се крият модерни къщи. Една от запазените къщи (или възстановка) е направена на самурайски музей. Таксата за вход беше доста солена, но реших да я платя. Това се оказа чудесен избор. Ходенето бос облекчи болящите ме крака, а и се оказа, че на “върха” на къщата има чайна, където пих един зелен, ама тъмно зелен, и си починах петнадесетина минути, докато не ме “изгониха”, т.е. дойдоха да ме попитат дали съм приключил с пиенето на чая. През това време една голяма организирана група германци ме гледаха странно, ама това си е техен проблем, гледката от стаята беше чудесна, а аз имах нужда от почивката.

Предпоследната ми спирка беше Ниши чайа, пак няколко къщи на кръст с магазинчета и ресторантчета (затворени). От там се запътих към квартала на храмовете. Първо минах край “нинджа” храма – Мйорюджи (или нещо такова), който няма нищо общо с никакви нинджи. Вътре има турове, но стават само с резервация, а последният за деня тур тъкмо беше започнал. Снимах колкото можах отвън, но дървените стълби почваха доста от ниско и не можах да се кача достатъчно високо. Прибрах се с кръговата линия на автобуса, която изглежда е предвидена главно за туристи, оказа се, че едната спирка е грешно маркирана на туристическата карта и се наложи да повървя, но пак спестих доста километри.

След малко мисля да изляза да търся вечеря и ако излезе нещо ще пиша, Ако не, ето снимките от деня:

Естествено, че излезе нещо след вечерята. След кратка обиколка на околните улици, умишлено не спиране в местата където ядох вчера, заглеждане в космическите цени на тузарските заведения препоръчвани от разни сайтове и четене на меню на нещо, което май е по-скоро бар се спрях на един типичен ресторант. Този път беше скара на дървени въглища и има ли нужда да казвам, че всичко беше приготвяно пред мен. В заведението имаше само японци, при това беше почти пълно. Сложиха ме да седна до две японки, както се оказа по-късно майка и дъщеря. Най-накрая разбрах защо все не могат да разберат от къде съм, произнасят Bulgaria доста близко до България, а не до английското произношение. Та така, готвача се опитваше да разбере откъде съм, а по-младата японка помогна с превода. Естествено се стигна до Кото Ошу, и така се разбра откъде съм.

Та по въпроса с хапването. Заведението предлагаше главно шишчета от всякакъв вид, видях, че другите около мен ядат и някакви варени неща (момичето до мен ядеш супа от 1 (едно) варено яйце и две три щипки нудъли). Всичките им месни шишчета бяха доста миниатюрни и между месото бяха щедро разделени с нещо като праз (идея нямам какво точно е, но имаше този вид и вкус). Първо ударих две пилешки шишчета. Сега не съм сигурен по меню ли бяха така или се беше появила грешка в превода, защото останалите шишчета бяха все по едно. Поне докато не си поръчах две от номер две, което беше месо от ребра.

Освен тези изядох и едно шишче от език, и реших да пробвам нещо странно. Написаното на английски беше Konjac, бърза проверка в нета показа, че това е корена на някакво цвете известно още като Дяволски език. Поднесоха ми го на клечка потопено в някаква течност (предполагам олио) доста горещо и с малко горчица на ръба на купичката. На последните хапки намазах, без да искам, повечко от тая горчица и едва не се разплаках. Добре, че си бях поръчал каничка саке. Разбрали се бяхме със единия сервитьор/готвач, че студеното е по-добро. Не всичко имаше цени в менюто, но повечето неща имах близки стойности и ми се струва, че сакето струваше колкото всичко останало. Явно ще трябва да внимавам с бюджета, че ако я карам като днес няма да излязат сметките. Но пък един път съм тук.

За утре плановете са да пътувам за Киото. Сега ще трябва да проуча транспорта, защото няма да мога да стигна на гарата навреме за влака, който исках да хвана.