Очаквано, смяната на караула при Бъкингамския дворец не беше нищо особено. По това време на годината, церемонията се извършва през ден. Още като пристигнах, проверих програмата онлайн и в комбинация с прогнозата за топло време си избрах днес за деня за посещение на тази атракция.
Бях предвидил да стигна достатъчно по-рано, за да си намеря подходящо място за наблюдение. Стигнах на спирката на метрото около час и половина преди началото на церемонията. Не ми се висеше прав около оградата да двореца и се изтегнах на тревичката в близкия парк. Около 10 часа се насочих към двореца и веднага видях, че всички места покрай оградата са заети. Стратегически се насочих към близкото високо място – мемориала Виктория. Естествено, не бях единственият с такива мисли.
Настаних се удобно да стълбите му, гледайки към двете съмнително празни улици. Едната водеща към двореца св. Джеймс, а другата май към казармите на гвардията. След около 45 минути чакане се оказа, че изборът ми е бил правилен. Първо се зададоха гвардейци по едната от улиците, после и по другата. Пропуснах само кавалерията, но по-късно те минаха пак. Приятно впечатление ми направи полицаят, който обикаляше около мемориала. Не само отговаряше на глупавите туристически въпроси по най-любезен начин, но дори снимаше хората с телефоните им, а и като се зададоха гвардейците започна да казва на хората около себе си на къде да гледат.
Иначе, на събитието присъстват де какъвто вид полиция има. Обикновените пеши полицаи, било то с каски или фуражки, носеха светло-отразителни жилетки и се грижеха за управлението на тълпата. Ще рече, викаха на хората, които минаваха не където трябва, затваряха огражденията преди да минат гвардейците или кавалерията и такива ми ти работи. Конна полиция водеше всички гвардейци, а въоръжени с автоматично оръжие полицаи се грижеха за истинската сигурност на портите на двореца.
На пръв поглед изглеждаше, че организация няма, но всъщност нещата бяха доста добре контролирани. Към края на церемонията, докато търсех от къде е отворено, за да изляза, разбрах, че всички бариери около мен са затворени. А само моменти преди това видях хора, които пресичаха. Оказа се, че наближават кавалеристите и полицаите са затворили, за да не стане някой сакатлък. На пешеходните пътеки наоколо имаше по двама полицаи, по един от всяка страна, за да контролират тълпата.
Ето и видеото от церемонията:
След края на спектакъла се насочих към района на катедралата св. Павел (така го google превежда Paul, звучи ми като да е вярно). Първата задача беше да се видя за обяд с Джем, който от известно време живее в Лондон. Успяхме да се намери и след известно усилие да намерим къде да хапнем без да сме на някоя пейка. Вярно, че покрай многото банки наоколо има и много места за ядене, но има и много банкери 🙂 .
След като Джем се върна на работа, аз се насочих към катедралата. Одраха ме 18 паунда за билетче към което се включваше и аудио гид. Гидът не беше особено добър, но катедралата си струваше. Явно са се опитвали да направят нещо по-добро от католическите катедрали на континентална Европа.
Успях да се кача и на купола. Първата площадка е от вътрешната страна и е много добро място за слушане на музиката от органа, който се намира отдолу. Даже могат да се почувстват вибрациите в стените. Изглежда, че има и втора вътрешна площадка, някъде под самия връх на купола, но до там нямаше достъп. Вместо това, другите две нива бяха от външната страна. Гледката, определено, си струваше над 300те стъпала, които се наложи да изкача.
След катедралата успях да си намеря местенце на една слънчева пейка. Краката изобщо не ме слушаха и исках малко да се изтегна. Попекох се, попекох и се насочих към моста Милениум, а от там по брега на Темза към The Shard (това не се наемам да го превеждам на български). Всъщност търсех нещо за следобедна закуска, но така и не намерих нищо. Накрая си взех един Корнишки пай (това е много свободен превод), което представляваше нещо като пица Калцоне, но пълно с телешко, картофи, лук и разни други неща. Черният пипер му беше малко в повече, но иначе беше доста добро.
След като хапнах, накарах телефона да ми намери маршрут за прибиране. Въпреки, че бяха на гара, а съвсем наблизо имаше метро, при всеки опита да намеря маршрут ми излизаше различен резултат. Тръгнах по последния вариант, нещо се увъртях и вместо да намеря метростанцията минах по Лондонския мост. Пешеходният трафик беше чудовищен, всичките ми ти ония банкери от ситито си тръгваха от работа.
Следващата спирка на метрото също ми убягна. Най-накрая стигнах до спирката Банка. Като видях каква навалица е се отказах да се возя на метрото. Намерих си една пейка и се заех да чакам всичката тази човешка гмеж да се поуталожи. При поредното търсене на маршрут (както казах, всеки пък излизаше нещо ново) видях, че има възможност, с още малко ходене, да стигна до влака, вместо да вземам метрото за една спирка. Речено сторено. Намерих влака, натоварих се и скоро бях на моята спирка. Изтървах първия автобус, но се оказа, че от тази спирка почти всички ми върши работа и само няколко минути по-късно вече се бях натоварил на следващия.
Та това е за днес – 30 етажа (макар, че това ми се струва малко в повече) и малко над 21 хиляди крачки. Утре мисля да мина покрай Гринуич. За по-нататък нямам планове.
Оставете отговор