Днес няма много за разказване. Денят просто не се получи. Първата ми цел беше Койокан (Coyoacán), в който не уцелих от къде да вляза. Явно, трябва да спра с опитите да ползвам Google Maps като туристическа карта, тотално се проваля в това. Хем имам отворена картата от местния туристически сайта, а и пътеводителя трябва да го чета преди това, а не след.
Но както и да е, кварталът е приятен за разходка, дори когато човек влезе от едноименната спирка на метрото. Така като гледам, доста по-добре би било да се слезе две спирки по-нататък по линията, на Miguel Ángel de Quevedo и да се влезе към центъра на квартала от там.
Търсех пазар и намерих пазар, май съм пропуснал този, заради който тръгнах, но все пак успях да купя малко магнитчета и да хапна такоси. Мястото, където ядох, имаше, може би, не най-хигиеничната реклама. Подават ти да опиташ от месото, с което правят такосите и ако ти хареса си поръчваш. Хареса ми и седнах. Питат ме колко такоса искам, аз вдигам рамене, викат ми, хайде два за начало. После се изненадаха, че ми стигнаха. И най-хубавото, слагаш си люто по свой вкус, може без нищо, може колкото понесеш. Пробвах всичките им варианти, но се спрях на един червен, доста лют. Хапнах, платих, а с рестото ми донесоха и два ментови бонбона, за оправяне на дъха.
Влизането в музея на Фрида Кало си беше мисия невъзможна. Още на отиване към пазара имаше поне два автобуса хора, чакащи на опашката. На връщане вече бяха поне 4. Отказах се и се насочих към музея на Троцки. Там, очаквано, опашка нямаше. Искаха ми 15 песо, за да “снимам” и упорито отказаха да ме пуснат с фотоапарата. То за снимане нямаше кой знае какво. Обзавеждане, горе-долу като в къщата на баба ви. Малко повече грънци, но иначе нищо струващи си снимането.
Следващата ми цел беше обратно в центъра. Трябваше да си купя билети за Оахака. Както и да го въртях на картата, пътят беше повече от час и все включваше много ходене. Реших да изтествам дали всичко с моя Uber акаунт работи. Колата пристигна след минута. След 15 бяхме в центъра – перфектно.
Билетопродавачът беше го хванала липсата. Опитах се да намеря някакъв пазар на занаятчии, за който Google Maps твърдеше, че е наблизо, но той или беше затворен, или въобще го нямаше. По пътя спрях да се охладя с малко сладолед, който се оказа доста кофти, но беше единственото място със сянка и място за сядане. След това се дотътрих до хотела, купих си билетите онлайн и направих една следобедна дрямка.
Целта за следобеда беше пазарът La Merced. Честно казано, не знам дали успях да го уцеля. Слязох на една, относително, далечна спирка на метрото. Сергиите почваха още от там и се разливаха по всички съседни улички. Малко след 5 часа следобед търговията замираше и продавачите бяха започнали да опаковат сергиите за вечерта. Минах покрай мястото, на което Google Maps твърдеше, че е пазарът. Изглеждаше точно като на снимките, само дето половината сергии бяха затворили.
Насочих се обратно към историческия център. Група индианци, с все перата, имаха някакво събиране пред общината. Не изглеждаха като да са туристическа атракция, защото бяха сложили снимки на двама души и, май, свещи пред тях, четяха и някакви речи. От другата страна на площада, “индианците” биеха барабаните и се мятаха в лудешки танци, за забава на туристите. В среда на площада имаше концерт, а хората наоколо танцуваха. Само не ми питайте какви точно танци, че хич хабер си нямам. Един ваксаджия искаше да ми лъска сандалите, но само проведохме задължителния разговор за Христо Стоичков 🙂 .
Бях поогладнял и седнах в едно заведение, до което ме доведе носът ми, да хапна два такоса с накълцано чоризо, от които се стичаше мазнина. Оплесках се целия, но останах много доволен. Взех си и една Corona, не за друго, ами да ги преглъщам по-лесно такосите 😉 .
За утре планът е Теотиуакан (Teotihuacan).
Оставете отговор