И така, вторият ни опит да разгледаме Монако беше успешен. Само не знам кой го е чучнал това на тия баири, но можаха ли да го построят по в равното 😉 . След като се наспахме и закусихме, решихме да се насочим към гарата. Хазайката ни беше обяснила, че там има асансьор който води до …, абе не ни беше точно ясно какво.
Гарата хич не е далеч и след малко заобикаляне на ремонти успяхме да я намерим. Вярно, че имаше асансьор и той ни свали в ниското. Още малко слизане по стълби и се озовахме до едно от пристанищата. Съвсем близо до старта на формулата. Ако бе беше туристическата карта нямаше и да разбера, че сме минали два пъти покрай тоя старт. И да е имало някаква табелка, не съм я видял.
Малко шматкане покрай водата и през някакви пешеходни зони, и се озовахме на пътя за Двореца на принца. Естествено, принцът няма да вземе да си построи двореца някъде из ниското, ами го е построил на върха на един хълм. Доста пъхтене по късно (поне от моя страна) успяхме да се покатерим. Разгледахме площада, решихме да пропуснем влизането в двореца и се насочихме към Океанографския музей.
Пътьом минахме покрай катедралата, в която изглежда, че бяха погребани доста хора. За съжаление, без някакъв вид гид не става ясно кой какъв е и защо е погребан точно тук, а не в някое обикновено гробище. Е разните принцове и принцеси си личат, но не изглеждаше да са само те в криптите.
След това минахме през градината Свети Мартин. Това име малко ме изненадва, защото навсякъде имаше статуи на голи жени и прегръщащи се двойки. Такива неща не ми изглеждат много свързани с който и да е светец, но явно, който е поръчвал статуите не е мислил така.
Накрая стигнахме до музея. Докато аз се редях за билети Жоро и Криско бяха накупили някакви ледени сокчета, с които се разхладихме приятно в тая жега. Естествено, Кристиян отказа да си пие неговото, защото нещо не успели да се разберат с баща си какъв точно сок иска той.
Музеят има аквариум, който макар да беше доста малък определено си заслужаваше. Аквариумите бяха чисти и добре осветени и се получиха хубави снимки. Освен това, климатизацията работеше и вътре си беше съвсем приятно за разходка. Същинският музей е на втория етаж. Тъкмо се качихме и хванахме края на едно шоу със звук и светлина, което се провеждаше в Залата с мигриращите китове (не съм съвсем убеден дали това е точното име). Би трябвало да съм успял да кача видеото преди да пусна статията, но ако не, то ще се появи заедно със снимките.
Едната половина на музея беше затворена за реконструкция. Единственото, което се виждаше беше горната част на кораб. Така и не дочакахме асансьорът и се покатерихме на покрива по стълбите, което спомогна за натрупването на общо 46те етажа днес. На покрива има наблюдателна площадка, няколко ресторанта и детска площадка. Решихме да пропуснем последните две и се насочихме към изхода.
Обядвахме в едно от многобройните ресторантчета. Цените бяха кожодерски, но все пак седнахме в едно, където ми се стори, че са по-близо до тези, които бях видял в пешеходната зона в ниското (които пак си бяха високи). Отказахме се от първото място, което харесахме, защото сервитьорът ни предложи да прочетем менюто (с цените) и ни предупреди, че няма пици и детски менюта (предполагам е чест проблем, когато има деца). Цената беше ключовият фактор за това ни решение, не че накрая не платихме пак толкова, но поне имаше нещо по вкуса на Криско.
Ние с Кристиян обядвахме макарони карбонара и сладолед, за него шоколадов, за мен ягодов. Сладоледа ни дойде в повече и на двамата, но за това пък помагахме със стека на Жоро и неговите пържени картофки. Деница яде някакви джиджани салатки, после някакви скариди и някакъв десерт с вид и вкус на полуфабрикат. Същото беше положението и с десерта на Жоро, но неговото предястие беше нещо с патладжан на мини тиганче.
След обядът се спуснахме надолу, по пътя, по който бяхме дошли. Обиколихме пристанището придържайки се към сенките. Криско беше много впечатлен от автомобилния парк. Не знам колко точно пъти се снима с разни скъпарски коли. В единият случай даже изчакахме “лелката” да си паркира Maclaren. Жоро даже се опитал да я пита дали може да се снимат пред колата. Тя му отговорила нещо на френски (вероятно някакъв вариант на махай ми се от главата), но това не попречи на снимката.
Продължихме обиколката, минахме през тунела на Аудиторията Рение III, след което се закатерихме по баира, за да стигнем до казиното Монте Карло. Естествено, точно в този момент, слънцето беше решило да пече зверски, а тъмните облаци над града още не го бяха закрили. И пак естествено, точно като стигнахме до казиното, облаците скриха слънцето, за да се получат тъмни снимки 😉 .
Поснимахме, погледахме коли, в един момент спрях да броя фераритата, явно тук това е кола за плебеи. В един момент имах чувството, че Кристиян се снима на всяка втора кола. Изглеждаше, че времето ще се разваля съвсем скоро. Облаците определено предвещаваха дъжд. Оказа се, че казиното е съвсем близо до високата сграда, която ползвахме за ориентир и, в която се намираше близкият супермаркет. Известно количество стълби по-късно, успяхме да напазаруваме и след това успешно да се приберем. А утре, пак на път.
Снимките се качват доста бавно и вероятно ще се появят чак утре сутринта, т.е. преди тръгване или дори по-късно.
Оставете отговор