Днес като чели няма нещо особено, което да отбележи деня. Освен безумния трафик в Аман (عمان). Някак си успях да се размина с катастрофата, когато таксито от дясно реши да заобикаля кола без да се съобразява с факта, че аз го изпреварвам в другата лента, а в същото време някакъв тип се опитва да ме изпревари мен. То не че има някаква маркировка за тия ленти, някога може и да е имало, но сега са останали само бледи следи и без това на никой не му пука за маркировката.
Иначе денят мина скучно. Тръгнахме от Мъртво море в посока Аджлун (عجلون). Решихме, че не ни се ходи на мястото на кръщението христово. По-късно разбрах, че това даже било обект на UNESCO. Този път навигацията ни заведе на правилното място. Картата е доста кофти и изобщо не може да се разчита на нея, особено в градовете. Един грешен завой и се опита да ни прекара през централната пазарска улица на градчето където изобщо не се виждаха коли.
Замъкът беше доста запазен, което не е изненадващо предвид факта, че до преди стотина години е бил използван като гарнизон. За съжаление гледките от там не бяха така впечатляващи като тези от Карак. Искаше ни се да обядваме някъде из центъра на селото, но навигацията ни преведе по страничен маршрут, а перспективата да си търсим къде да паркираме изощно не ни се нравеше, за това решихме да ядем в след като стигнахме в Джераш (مدينة جرش).
Навигацията нямаше точка за археологичния обект и бях избрал да се целил в центъра на града. Странно, но малко извън града подминахме табела, която сочеше да завием в един доста съмнително изглеждащ път. Изпуснахме това отклонение и решихме да продължим напред, все ще има някакви табели. Да, ама не, табели повече нямаше. Накрая спряхме, по местен табиет, на втора линия и затърсихме в телефона. Оказа се, че се намираме до оградата на обекта. Оставаше само да намерим входа.
След малко обикаляне и един грешен паркинг, намерихме откъде се влиза. След грандиозността на Петра е трудно някакви си руини да те впечатлят. Общото ми впечатление от това място се изчерпваше с една думи – колони. На всичкото отгоре се “състезавахме” с няколко големи групи и непрекъснато беше голяма гюрултия. Обядвахме на блок маса в ресторантчето, което се намираше в обекта. Това е недостатъка да си с кола, няма как да се навреш в центъра и да си намериш място за паркиране, само за да хапнеш нещо.
Докато разглеждахме ми свърши интернета на телефона. Не знам какво обясняваха ония, които ми продадоха картата, но нещо не са дообяснили. За да ползвам толкова Интернет е трябвало да активирам някакъв пакет, който те не бяха активирали. Добре че докато борех проблема със SIM картата бях активирал безплатен 1GB. Той обаче свърши и останалите стотинки в сметката се стопиха за отрицателно време.
Реших да спрем на една бензиностанция, която се виждаше от археологическия обект и да минем през магазинчето. Когато стигнахме, обаче, магазинчето се оказа не работещо. Без интернет нямах адресите на хотелите. Сложихме центъра на Аман като цел и потеглихме с идеята да спираме по бензиностанции и магазини. Подминахме центъра без възможност да спрем или добър кандидат за пазаруване. Спряхме на един “мол”, но то се оказа просто огромен хранителен магазин, в който беше такава лудница, че даже не купих вода, а си излязох. Язък за опасното пресичане.
До следващата бензиностанция имаше отворено магазинче и спряхме там, поне вода да вземем. Вземам две шишета и ония ми вика 70. Аз просто казах не и тръгнах да си тръгвам, но той ми прави ония жест с всичките събрани пръсти и дланта нагоре и вика чакай. По тия места хората работели с пиастри, т.е. техните стотинки. Двете води били 70 пиастъра, не динара. Плеснах се по челото и платих за водата. Реших да се пробвам с телефона и след известно ръкомахане успях да заредя 5 динара (срещу 7,5 платени на касата). Активирах пакет Интернет за 2, но гледам, че пак съм под 1, явно за нещо ме е обръснало преди да се активира пакета.
Но както и да е, с ново-активирания Интернет намерихме адреса на хотела, който си бях харесал. Успяхме да стигнем без да се блъснем и да си вземем стая. Вечеряхме в кафето, половината меню изобщо не беше налично и за това се спряхме на кебапа като опция, която едва ли биха объркали. Реших да рискувам с местната напитка Салеп (изглежда има няколко начина да се пише това, но ще се доверя на българската Уикипедия. Доста интересно беше, но ако искате детайлите – проверете моя Instagram.
За утре планът е да посетим два обекта на UNESCO – Кусейр-Амра (قصير عمرة) и Ум ер-Расас (أم الرّصاص), и после да нощуваме в Мадаба (مادبا).
Оставете отговор