Явно ще бъдат два спокойни дни без телефон. Тук в квартирата, от време на време, хващам само монакската мобилна мрежа, в която режат крак и ръка за телефонен разговор и направо главата за ползване на Интернет. През повечето време дори и тази мрежа няма обхват за мен. Интернета пък е доста бавен, добре поне, че днес имах технически проблеми с камерата и няма да се занимавам да качвам видео от пътуването. Но нека всяко нещо да идва по реда си.
Поредният ни опит да тръгнем в 6 доведе до поредният неуспех. Така или иначе разстоянието е съвсем поносимо и не се налага да бързаме. Първата ни задача беше да намерим бензиностанция преди границата с Лихтенщайн. Вчера гледахме за бензиностанции, но не съобразихме, че днес няма да минаваме по същия път. Имахме късмет и намерихме една точно по път. Заредихме и няколко минути по-късно преминахме границата с Лихтенщайн. Този път нямаше желаещи да правят проверки. Минахме през една от най-тесните части на страната и без да се усетим бяхме в Швейцария. Тези двете държави имат собствена версия на “Шенген” и граница няма.
Спряхме на първата бензиностанция за да си запълним комплекта с винетки. Сега имам три, налепени една до друга на предното стъкло. И не броя нашата, както и разните други лепенки, дето са налепени по стъклото за щяло и нещяло. След това, газ по магистралата. Трафик имаше доста, но за това пък, магистралата свърши и слязохме на обикновен път, който, естествено, беше в ремонт почти от край до край.
Навигацията на колата имаше ужасно желание да ни преведе по някакъв странен път, за да заобикаляме някакво въображаемо задръстване. Слязохме от магистралата и се нахакахме в някакво селце. Бързо решихме, че нещо не е наред и след бърз рестарт на маршрута тръгнахме на обратно. Естествено, не се мина без още грешки в навигацията, но все пак бързо се върнахме на магистралата.
Повече грешки в навигацията нямахме, докато не стигнахме Генуа. Там успяхме да се нахакаме в пристанището, навигацията реши, че за по кратко може да ни качи на ферибот и така да стигнем до аквариума, като прескочим до някоя друга част на континента (или Африка, не съм проверявам до къде ходят линиите). Въртяхме се доста, но накрая успяхме да излезем. За съжаление всички паркинги около споменатия вече аквариум бяха пълни до дупка. Но когато си в Рим, прави като римляните. Видяхме, че местните си се редят на опашка и се наредихме и ние. Скоро успяхме да влезем.
Разполагахме с около два часа. Взехме си билети за аквариума, който е изграден върху нещо, което изглежда бивш кей. Лудницата беше пълна, семейства с деца, групи деца от детската градина, пълна какафония. Нямаше и едно прозорче, където да не трябва да се реди човек на опашка. Направо не мога да си представя какво ще е през уикенда. Пълен подводен тунел нямаше, само частичен. Да не говорим, че на повечето места вътре беше страшно задушно. За съжаление, в класацията ми този аквариум се класира на трето от три места.
Голямо обяснение беше и в кафетерията. Деница повтори поне сто пъти, че искаме детско меню с шунка и кашкавал и три менюта за възрастни, не с шунка и кашкавал. Факта, че сменихме вида на сандвича в менютата за нас не помогна особено. В края на краищата, ядохме какъвто искаме сандвич, а Кристиян дъвка някакъв хамбургер, който определено не можеше да се класифицира като такъв с шунка (поради наличието на най-обикновено кюфте) или кашкавал (поради пълното му отсъствие).
Успяхме да излезем от града без повече обърквания. За съжаление, след едно от спиранията ни, камерата е започнала да записва образа с главата надолу. Ако беше само това проблема, сигурно щях да намеря някакъв начин да го оправя, но от един момент нататък запис няма. Липсва поне половин час, при това най-интересният половин час.
Естествено, объркахме пътя. Тръгнахме по една въз тясна уличка. На едно кръстовище имаше знак за задънена улица. Деница каза, че в накрая на отклонението се виждат гаражи и взехме другата уличка. Както се оказа по-късно, точно пред гаражите има обратен завой, който не се вижда, заради големият наклон на пътя. По средата на нашето изкачване към задънения край на улицата се срещнахме с един тип, който просто ще нарека франсе. След като се видя, че той няма желание да даде назад, аз слязох от колата да се разберем. Той упорито твърдеше, че няма къде да се разминат две коли, а аз, че понеже сме нагоре, той трябва да се връща, а не ние. Както и да е, като видя, че съм твърдоглав, се съгласи да даде на заден там където му показах и успяхме да се разминем.
Стигнахме върха и започна една одисея с обръщането. От много хора, които даваха акъл, та ударихме колата в скалите. За щастие изглежда да няма някакви сериозни щети. Май се оказа, че скалите са “си оставили” боята, а не ние. След една демонстрация от местна жителка, успяхме да обърнем без проблем. Явно всички местни се качват до там за да обръщат.
И така, върнахме се до разклона, взехме правилното отклонение и се намерихме с хазайката. Тя била пратила снимка на паркинга, но тук сигналът на мобилните мрежи е доста слаб и те постоянно се сменят, а можем да ползваме нормален роуминг само във френските мрежи.
Настанихме се, поотдъхнахме и с Деница отскочихме до Монако, където е близкият супермаркет. Граница няма, даже не видях една линия с боя да са нарисували. Разбрахме, че сме преминали от другата страна, когато френските номера по колите и моторите се замениха с монакски.
На Деница и се излизаше, но като гледам няма да го бъде това. Аз лично мисля да лягам да спя. Интернета едвам крета, а аз направих грешката да рестартирам качването на снимките, защото временно нещата бяха заминали на кино. Явно ще е утре – за сега, само текстът.
Оставете отговор