Крайно време беше и в тази серия да се появи статия в стила от … до 🙂 . Този път е от Пусан (부산) до Кьонджу (경주). Ще я карам подред. Събудих се много рано и имах време да си опаковам багажа и да се изкъпя без да бързам. В 8 часа излязох да взема нещо за закуска от магазина, но видях, че рецепцията е отворила по план, така че седнах да закуся.
Нещата малко се забавиха, но бях предвидил достатъчно време да стигна до гората, така че закусих набързо и се натоварих на метрото. Стигнах на гарата около половин час по-рано и имах време да се ориентирам за коловозите, и да изтегля пари от единствения банкомат, който ми пусна. Все пак, това тук е по-малък град и реших да не рискувам с тия банкомати.
Два часа и половина по-късно стигнах местоназначението. Влакът е горе долу като нашите. Малко се изненадах от дизеловия локомотив, но предполагам, че има някой участък без жици. Времето нещо се беше нагрочило да вали, но за щастие се размина. Стигнах до хостела около пладне, но тук настаняването е след 3 часа. Съдържателката не говори и бъкел английски, но ми даде да ползвам едно от шкафчетата, да си заключа раницата. То тука даже има шкафчета да си заключи човек обувките.
И така, хапнах си сандвича, нарамих малката раница, която си тежеше заради лаптопа и другите глупости вътре и тръгнах да се разхождам. Оказах се доста близо до основните забележителности на града. Историческите части на града са обект на UNESCO.
На петдесетина метра от тук има малък парк с няколко могили. Навсякъде има табелки, които предупреждават, че наказанието за катеренето по тях е 20 милиона или 2 години затвор. Това тук е било столица на една от древните държави предшестващи Корея и хората не искат туристите да се правят на герои като се катерят по гробовете им.
Нямах особена идея накъде отивам, онлайн картите са почти неизползваеми. Или са тотално на корейски или показват нещата по такъв начин, че се обърквам повече отколкото се ориентирам. Все пак стигнах до някаква търговска улица. Пълна лудница, тук не са открили още тротоара – хора, коли, мотори, само дето каруци няма.
Беше ми ясно, че вървя покрай една от основните забележителности и при първа възможност свих по по-малко оживената улица. Имах смътно желание да затвърдя обяда, но след като влязох в едно заведени и видях цените се отказах. Вместо това седнах на едно сокче на друго място.
Скоро се оказах при основните забележителности. Липсата на карта доведе до хаотично и неефективно разглеждане. Чак на излизане се сдобих с такава и утре ще трябва да се върна по тия места да доразгледам. Стигнах до традиционното селце и седнах на едно кафе да хапна нещо странно. Трудно ми е да обясня какво е, включваше, изглежда, традиционен десерт, нещо като желе (щях да кажа гума, но не е толкова жилаво) поръсено с кафеникав прах (така и не разбрах от какво е). Имаше приятен вкус и се комбинираше добре със сладоледа, който беше отвратителен. Това нещо щеше да бъде супер, ако сладоледът му беше хубав. Цялото това нещо беше сипано в артистична паница и отгоре му беше чучнато поредното нещо, което не знам какво беше, освен, че беше розово и сладко. В първия момент помислих, че е направено от захар, но не беше толкова сладко. Има снимка в Instagram-а ми.
Ето и малко музика заснета из селцето:
Това с барабаните изглежда беше гюрултията предвидена да събира селото на сватба. Тъкмо си тръгвах и двама местни ми казаха, че навътре се организира традиционна сватба. Влязох да гледам. Мислех да гледам отстрани, но това се оказа туристическо представление и актьорите, които играеха чиновниците дето ръководят сватбата ме пратиха да ходя напред и да гледам отблизо. Единственото, което не разбрах беше дали младоженците бяха част от трупата или си бяха платили за удоволствието. На моменти изглеждаха твърде непохватни, но ми е трудно да преценя, може и нарочно да играеха така.
И така, небето и телефона плашеха с дъжд (пак се размина) и реших да си довърша разходката и да се върна в хостела. Речено – сторено. По път се спрях на един крайпътен камион, който бях забелязал още на отиване и ядох “телешка палачинка”. Тъничко телешко (като всяко месо тук) леко запържено в яйце. Много сполучливо се оказа, особено пикантното сосче, което аха да не ми стигне.
Настаних се в стаята и ми се струва, че тук дюшекът е още по-тънък. Принципно в стаята има и едно двуетажно легло, но то не е оправено. Починах си малко и по тъмно излязох да диря храна. Спрях се на едно заведение, което се рекламираше като кухнята на мама. И там разбрах, че хората имат различни скали за пикантност. Хайде, на едната чушка отвън не и се връзвам, тя е само, за да укаже, че е пикантно. В написаното меню чушките бяха две, но пък никое друго ястие нямаше. Принципно ям без проблеми неща и с по три чушки. Поне едно от нещата, които ядох в предните дни имаше три. Но тук се озорих. Е, изядох си го, но ми беше трудно.
Приключих деня с един шоколадов десерт от близката пекарна, не е много традиционно, но имах нужда от нещо по-нормално след всичката тая лютивина. Поразходих се малко и се прибрах да почивам. Утре ще отида до близкия будистки храм, който е обект на UNESCO и се надявам да ми остане време да разгледам останалите неща тук в града. Трябва и да си взема билет за влака, че са само три влака за следващия град.
Оставете отговор