От много отдавна не съм се чувствал толкова зле докато пътувам с автобус. Всъщност, не съм сигурен, че изобщо съм се чувствал чак толкова зле. Още преди да легна, нещо не ми беше съвсем добре на стомаха и пропуснах хапването. Ставането в 3:30 сутринта не допринесе за моя апетит и останах гладен. Точно в 4 минаха да ме вземат. Пообиколихме града, насъбрахме хора и се качихме на друг бус. Докато кача багажа и единственото свободно място беше на една платформа над задната гума.
Още от това си личеше, че ще има проблеми, но си вика, ще стискам зъби и ще се оправя някак си. Шофьорът ни предупреди, че на пътя не може да се спира и да се възползваме от тоалетните при всяко спиране. Първа спирка след 2 часа, за закуска на някакъв ресторант. След това той пристъпи към демонстрация, че ако участва в рали Балкан, задължително ще го спечели. Де да бяха само завоите. Постоянно има някакви боруни по пътя. Къде високи, къде не толкова, това добавяше допълнителна посока на клатене, която направо ме разби. Разбира се, самият път не е особено равен.
Някак си оцелях до първата спирка. Предвидливо пих само малко вода, колкото да си преглътна лекарствата и хапнах само две парчета шоколад. Следващата спирка щеше да е само след час и половина. Изглежда имаше интересно гледки през прозорците, но поради моето високо място аз не виждах нищо, нито през страничните, нито през предния прозорец. Този път не издържах. Шапката малко пострада и се наложи да сменям тениската, но след това бързо извадих правилния "контейнер" и нямаше прекалено много поражения.
Скоро стигнахме до Agua Azul, ще рече Зелена вода. Мястото изглеждаше супер красиво. Влажността изглеждаше към 100%. Хич не се чувствах добре и едвам се движех, да не говорим, че бях много гладен, но не смеех да хапна. А имаше толкова много апетитно миришещи и изглеждащи неща. Изглежда, че някъде нагоре имаше много добра гледка, но аз нямах сили да се качвам по стълбите и останах около основата на водопадите.
Следващият участък нямаше толкова много завои, вече бяхме в полите на планината. Но вертикалното движение продължаваше да ми създава проблеми и да ме кара да се чувствам зле. Бях питал дали мога да се преместя отпред, там имаше един човек само, но изглежда, че там мястото е само едно. Както и да е. Скоро стигнахме до водопада Misol-Há, което е на езика Ch’ol и просто значи водопад.
Мястото е доста малко и освен един голям водопад и един ресторант няма нищо. Принципно има билети, но нашият шофьор ни каза "паролата" – Алехандро. Явно шофьорите имаха някаква уговорка, защото и други "пароли" чух. Минах зад водопада и стигнах до входа на пещерата, която беше зад него. С тия пластмасови подметки на декатлонските обувки не се чувствах особено стабилен, а и челникът ми не светеше достатъчно много, та реших да спестя някоя стотинки, като не платя на местните да ми светят, и не се опитвам да се пребия, само за да видя "по-малък" водопад в пещерата.
На излизане взех да опитам един от местните "сладоледи" на клечка. Прилича на ранен опит за правене на домашен сладолед – просто замразена вода с някакъв вкус и мъничко захар. Доста освежаващо в тази жега. Реших, че ми е още рано за храна и за това взех още един, този път модерен, сладолед от магазина за сувенири.
Завоите спряха да ми правят проблеми, хвана ги липсата, но не о боруните. За щастие, само след половин час бяхме при археологическата зона на Паленке. Имахме около два часа и половина, което ми се стори предостатъчно. Вярно, пропуснах някой от по-отдалечените групи храмове, но все пак. Малко е дразнещо да си под часовник.
И тук имаше някаква шашма с билетите. Шофьорът много се опитваше да ни набута с тур. Тоя на испански, ония на английски. Малко преди входа ни беше купил гривни, билети, но един от гидовете вика, че трябвало още един билет и да ида с шофьора, който да ме вкара. Явно беше вярно, Алехандро ме прекара покрай входа, без да ми гледат билетите.
Малко се дразня когато съм под график. Все пак се разходих спокойно, имах даже време да си почина. Много се забавлявах с дни местни. Поради неизвестна, за мен, причина бяха решили да спорят дали съм американец. И естествено, решиха да ме питат. Явно разговорът е бил – "виж го колко е дебел, няма начин да не е американец" – а отговорът – "неее, много е нисък".
Изходът се оказа на 1,3 km (според табелата за колите) от входа. По хълма нагоре. Излезе ми душата, но пък чух как "братчедите" спорят за някоя женска. Не успях да ги видя, обаче, тия маймуни са много трудно забележими сред клоните. По-рано, някой беше забелязал една, и въпреки, че доста хора я сочеха, аз просто не можех да я видя.
Качих се до горе и видях, че нашият автобус го няма никъде. Не беше съвсем неочаквано, но реших да проверя дали не съм на грешното място и все пак уговорката да е била да сме на изхода. Не ме притесняваше друго, ама багажа беше там. Звъннах на телефона на агенцията, на който, със свръх усилия, с някаква смесица от английски и испански, успяхме да се разберем и ми дадоха телефона на Алехандро. Той ме успокои, че съм на правилното място и, че ще дойде както сме се разбрали.
Обещано, изпълнено, както се казва в едно телевизионно шоу. Като стана 16:20, като започнаха да се появяват бусове и автобуси, не знам как не пребиха някой човек. Нашият се появи в 16:30, както беше по уговорка. Други от хората, които щяха да слизат в Паленке се бяха разбрали да ги остави на автогарата. Мен това ме уреждаше, изглеждаше на по-малко от километър от моя хотел.
Все пак, реших да си взема такси. Вярно, разстоянието беше малко, но ту е доста хълмисто и щях да се измъча зверски. Настаних се в хотела и след като се поохладих малко тръгнах да търся ядене. Минавайки покрай близката пицария, не издържа и си поръчах пица. У нас бихме я кръстили Хавай, но тук се казва Пастор. Почти съм убеден, че в списъка с компоненти нямаше люти чушки, но може и да имаше лук. Е, и двете ги има на пицата и вървят чудесно (за моя голяма изненада). Фактът, че поръчах на бара явно значеше да ми дадат пицата в кутия и така се наложи да си купя от скъпичката вода на хотела, но нямаше как да се разкарвам с тая голяма пица и да търся вода.
Сега закусвам с втората половина от пицата. Очаквано, не успях да изям цяла голяма пица на веднъж, а тая сутрин се събудих страшно гладен. Днес е ден за почивка и организация. Градчето е по-малко от Стара Загора и изглежда няма нищо достатъчно интересно, за да се спомене в тухлата/пътеводител, която нося (освен археологичната зона). Вярно, пропуснах музея там (някъде около изхода бил, но не го видях), но не мисля да се връщам.
Оставете отговор