Днес пътят ми се видя много. А стигнахме даже един час по-рано от обикновено. Стори ми се и много горещо, май защото повечето ни почивки бяха на места без грам дърво. Това, което мога да кажа със сигурност е, че трафикът беше ужасен. В Италия, без значение колко са лентите, всичките са заети. По едно време бяхме в такова задръстване, че пет минути си играх с телефона, защото бяхме спрели.
Иначе тръгнахме по план. Изоглавихме се с излизането от къмпинга. Изхода заключен с катинар, на пътя стрелка към входа, но вратата на входа не се отваря. Обикалях, обикалях, пробвах на всичките четци, накрая забелязах датчиците за преминаване на кола и реших просто да се приближа с колата. Естествено, най-простото решение върши работа. Пуснах ключове и карти в пощенската кутия и потеглихме.
Излизането от Сан Марино беше бързо и безпроблемно. Така или иначе там граница няма. В ранния час магистралата още не беше натоварена, но това положение бързо се промени. Още щом стигнахме Болоня и почна голямата лудница. Деница успя да проспи голяма част от пътя, дори не беше разбрала, че сме спирали в задръстването. На всичкото отгоре, ремонти навсякъде. Ама навсякъде, разликата е, че маркировката е перфектна. Оригиналната маркировка е изтрита, нанесена е нова, с жълта боя, сложени са знаци, дори надписите по пътното платно са направени с временна боя. Няма начин да се объркаш.
Преминахме Словения почти без да разберем. От италианска страна няма проверки, от хърватска би трябвало да има, но граничарят само ни махна да минаваме и въобще не взе паспортите. Влязохме в Хърватия по някакъв планински път. Навсякъде имаше чейндж бюра, но ние така или иначе нямахме особено количество кеш. За това спряхме на един банкомат да се сдобием с местните куни. Аз имам една шепа вкъщи, но забравих да ги взема.
Скоро пак бяхме на магистрала, стана време за обяд и спряхме на едно крайпътно заведение. Цени – нормални по българските стандарти (поне за магистрала), храната – супер добра. Изобщо не беше обичайният магистрален бълвоч. Жоро заложи на традиционното – боб с наденица, Кристиян реши да яде шницел без гарнитура, защото бил пържен и знаел, че ще го яде, т.е. ще му хареса. Аз хапнах пилешка (или пуешко, нещо не разбрах) с гъбен сос и пържени картофки. За десерт се взех черешовият пай от снимката към пътеписа, но той беше доста по-добър на вид, отколкото на вкус, доста кисел беше за мен. Деница, пък, го хареса много.
Навигацията ни прекара през един умопомрачителен път, който минаваме през парка около езерата. Тесен, с насрещно движение, трудно може да се кара с повече от 40. За щастие, на връщане няма да минаваме от там. Накрая стигнахме до селото, където ни е квартирата. Навигацията ни докара точно до къщата. Направихме бърз набег на магазина, който е в съседното село и се прибрахме да почиваме. В това село, всяка къща е за гости. В нашата са 3 отделни стаи. Съседите са местно семейство с две деца, на които Кристиян показва как се играе футбол, че те горките хич ги няма.
Днес не сме спирали никъде и снимки няма. За това, пък, изглежда ще успея да кача липсващите снимки от предните дни.
Оставете отговор