Този път ще комбинирам няколко дни в един разказ. И без това заглавията от подобни на това винаги са най-четени, та да има какво интересно да се чете. Поводът за пътуването е годишната фирмена конференция, която се провежда в Сан Франциско, за което сигурно се досетихте от заглавието. Но нека започна по същество.
Неделята започна с много ранно ставане, бързо приготвяне на малко принцеси за из път и прибиране на последните неща, които трябва да влязат в чантата (дезодоранти, четки за зъби, такива ми ти работи). След това с такси до летището. За разлика от другите ми пътувания, този път има познати лица навсякъде. Пред изхода изглежда сякаш офиса на фирмата се е преместил на летището.
Полетът до Франкфурт мина бързо. Васко Чомаков си беше взел място близо до мен и времето мина в дрямка и приказки. Още преди тръгването знаехме, че следващият ни полет има два часа закъснение и беше ясно, че ще прекараме известно време на летището. Изглежда, обаче, че във фирмата работят само опасни хора, защото една не малка групичка ни отделиха за случайна проверка на сигурността.
Взеха ни паспортите и ни пратиха да чакаме отстрани на опашката, докато дойде някой да ни вземе. След малко ни подкараха по едни заобиколни коридори, докато стигнахме друга опашка. Раздадоха ни паспортите и ни пуснаха за проверка. Стандартните неща, само че със добавен скенер. Понеже забравих да си сваля обувките ме накараха да седна в една кабинка и да ги събуя, а след това един тип внимателно ги сгъва, оглежда и преглежда (даже вдига стелката). Даже краката ми опипа. Накрая, всичко приключва с вземане на натривки от всичко (с отваряне на всички раници и чанти).
Забавно ми стана като германеца в началото на скенера ме пита имаш ли powders (т.е. прахове), но аз чувам power (т.е. ток). Аз почвам да му обяснявам, че имам батерия, то вика – не, powder, като cocaine powder.
Помоткахме се с колегите на летището. По едно време проверих информацията за полета и излезе, че изходът е отворен. Да, ама не. Отидохме и се редихме повече от половин час на опашката преди да отвори наистина. Няколко часа дрямка и два филма по-късно бяхме в Сан Франциско.
Опашката на паспортната проверка се виеше извън залата. След около час стигнахме до машинки, на които трябваше да си направим имиграционната форма. За нашия тип виза вече се попълва електронно, после ти се печата разписка. Заедно с една колежка – Дени, ни вкараха на видно по-дългата опашка. Повечето колеги явно имах късмета да влязат на късата и да минат доста по-бързо. Успяхме да минем паспортната проверка почти точно 3 часа след кацането.
Моят багаж се оказа хванал пътя. След две обиколки на чантите оставени около лентата отидох на близкото гише и от там ми казаха, че чантата за последно е виждана във Франкфурт. И така, попълних каквото трябваше да се попълва, дадоха ми номерче и сега още чакам да я открият чантата къде се е покрила.
Взехме BART-a, така се казва метрото тук и скоро стигнахме хотела. Уж трябваше да дават ключа за стаята от регистрацията за конференцията, но организацията нещо куцаше и ме пратиха на рецепцията. Доколкото разбрах не съм бил единствения, но пък и не съм бил първия и след десетина минути чакане си получих ключа. След като си намерих стаята, излязох да вечерям в един от ресторантите в хотела, навън беше доста хладно, а аз само по тениска. Заспивах на масата и веднага след като се прибрах легнах.
Събудих се в 3 часа. Посвърших малко работа, после, малко след 6 излязох да търся отворен магазин. Бях намерил един близък, но там продаваха само някакви сандвичи (които дойдоха добре за вечеря). Направих кратка разходка, за да видя къде точно са моловете, които картата показваше и се прибрах в хотела. Взех си още сандвичи от закусвалнята на хотела – закуската е организирана от конференцията и в първия ден няма, та всеки сам се оправя.
Малко по-късно Васко ми писа, че ще ходят на закуска. Така направих и втора закуска – палачинки с кленов сироп. Не са моето нещо. След закуската, с Дени и един колега – Хари, се разбрахме да се разходим към китайския кварта, като първо минем за малко шопинг. Докато се чакахме във фоайето на хотела, към нас се присъедини и Райна.
Минахме през близкия мол и намиращия се до него голям магазин. Сдобих се с жилетка и разни неща като дезодоранти и четка за зъби. Хари откри, че му липсва кредитната карта и се върна към хотела (после разбрах, че е била там) да я търси с надеждата, че не я е изпуснал в закусвалнята. Ние се насочихме към китайския квартал. По пътя срещнахме още един колега – Любо, който имаше същите планове като нас и продължихме заедно.
Успяхме да уцелим всички възможни баири. Първо изкачихме един доста стръмен хълм, само за да разберем, че е трябвало да завием преди него и е можело да ходим по-доста по-полегат наклон, за да стигнем до портата на китайския квартал. Минахме през огромния кич и гордите надписи – произведено в Китай. Посетихме китайска сладкарница и се заредихме с лунни кексчета (май всички решихме да го пробваме това). Моето успях да го изям на два пъти. Доста вкусно, но много тежко.
Точно като излизахме от сладкарницата се разминахме с погребението на някакъв големец. От пред вървеше музика, отзад пикап с голям портрет, видях го само в гръб, та не знам дали беше от китайския квартал или само минаваха. Отзад се точеше колона автомобили с оранжеви табелки, че са за погребението. Моторизирани полицаи спираха движението, за да не се разкъсва колоната.
От там се насочихме към Кей 39 (Pier 39). Там срещнахме друга групичка колеги, но решихме да не правим калабалък, понеже те вече бяха тръгнали в обратната посока. Разгледахме, хапнахме хотдози и решихме да се прибираме пеша. Имахме хитрия план да заобиколим баирите, но като стигнахме до китайския кварта и видяхме тълпата решихме, че баирът е за предпочитане.
Стигнахме точно навреме за началото на конференцията. За нея не мога да разказвам публично, но към последната лекция за деня взех да заспивам. Едвам изчаках вечерята, за която няма да разказвам. Прибрах се към девет и веднага съм заспал. И така до 5 без нещо тази сутрин, когато седнах да пиша това.
Останалите дни са запълнени от сутрин до вечер, така че това вероятно ще е единствената статия от това пътуване.
Оставете отговор