Явно нещо не разбирам при категоризацията на тези пътеки. Днес отново минахме по пътека отбелязана като трудна и отново не ми се видя толкова трудна. Умората и схващането на краката нямат нищо общо с трудността на пътеката, а по-скоро с втория пореден ден на натоварване. Пътеката към Ад Деир (الدير), което се превежда просто като манастирът е отбелязана като трудна и изискваща водач. Мога да се съглася, че водач трябва за пътеката, по която бяхме вчера, но при тази объркването е дори по-трудно, да не кажа съвсем невъзможно. Единствената трудност е, че е почти изцяло стълби. Около 900 по думите на съдържателя на нашия хотел.
И така, след с нищо незабележима закуска пристигнахме относително рано пред портите на Петра. Отказахме предложените коне, не ни се занимаваше с изнудванията за бакшиш и потеглихме към началото на пътеката за Ад Деир. Разстоянието от входа до там е около 2,5 km (според брошурата цялата главна “пътека” е 5 km и е класифицирана като лесна). По пътя отбивахме предложенията за камили и настоятелните предложения за магарета и мулета, които да ни закарат догоре само за 20 минути вместо за час.
По “документи” отиването и връщането до Манастира е 2,5 km и би трябвало да отнеме между два и половина и три часа. Ние стигнахме за около час и десет минути, с една по-дълга почивка и спирка за чай с една от местните бедуинки, която се опитваше да ни продаде от стоката си. След това се изкачихме още по-висока, до “най-добрата гледка на света” където е имало капанче, но сега го владееха две дребни котки. Едната беше доста плашлива, но другата – малко черно коте, с бяло петно на гърдите – дойде да ми се умилква, почна да се катери по мен и след като не получи храна, а само ласки, реши, че съм удобна постелка.
Котките в капанчето срещу манастира бяха не по-малко нахални. Трябваше, буквално, да изхвърля една, която почна да се качва по мен и да се опитва да ми души храната (арабска питка с някакъв колбас). Котките не се притесняваха да се качват по масите и се плашеха само от кучетата, които обикаляха наоколо, и изглежда не им пукаше дали ще ядат сандвич или котка. Ама и котките не се даваха, една като изсъска на едно от кучетата и то, горкото, реши, че май е по-безопасно да се дръпне.
Пътят обратно ни отне около 40 минути. Минахме през храма на крилатия лъв, но подобно на героя на Карл Май (който търсеше крилат бик) не намерих нищо. След това посетихме и намиращата се наблизо византийска църква. Мозайките си струваха да се видят, но колоните на хълма над нея изглеждаха твърде фалшиви, за да се мъчим да се качваме до тях.
След това минахме по едно арматурено мостче (има го на снимка) и се озовахме пред гробниците. Не стига, че ме боли лявото коляно, но и десният ми крак взе да дава сигнали, че ако не спра с тия стълби ще откаже да работи. Разгледахме гробниците и се насочихме към изхода. Колкото и да ни се искаше нямаше как да тръгнем по друга “трудна” пътека, която е около 3,5 km и се взема за около 3 часа. Беше вече три и половина, а и началото на тази пътека е някъде около средата на главната пътека. Никакъв шанс да излезем преди залез слънце, когато градът затваря врати.
Докретахме до изхода и след като Деница се пробва само в пазаренето (купуваше тениска за Кристиян) се натоварихме на колата и се прибрахме. Обслужването в хотела е на супер ниво. Бях спрял на неправилно място и като тръгнах да местя колата, съдържателят ми взе ключовете, и я премести вместо мен. Отново поръчахме вечеря, която е описана в Instagram. Тук само ще кажа, че отново беше огромна и супер вкусна.
Утре, след като се наспим, мислим да тръгнем към Карак (الكرك) и след това имаме резервация в един курорт на Мъртво море, където Деница държи да се къпе. Имаше много свободни стаи, тя реши, че не и се рискува и за това запазихме стая от сега. По нататък не сме го измислили още.
Оставете отговор