Мисля, че мога да пиша деня успешен. Спазарих Деница за 40 камили и едно магаре. За съжаление никъде наблизо не се виждаха споменатите камили, дори предложените първоначално 5 също ги нямаше, камоли магаре и се наложи да си тръгна с празни ръце, и Деница.
Но нека започна с малко предистория. Натоварихме се на самолета без особени премеждия, нямаше проблем с количеството чанти, които бяхме помъкнали. Една голяма и една малка чанта ръчне багаж са достатъчно за седмица пътуване, дори когато се носят допълнителни нещата като навигация за кола. Позабавлявахме се на изкукалия народ, който носеше всякакъв вид маски, но незнайно защо бяха решили, че ако си ги сложат на летището ще започнат, някак си, магически да се предпазват или, че махането им, от време на време, за да си говорят с комшията, няма да ги застраши. Е, разбира се, гумените ръкавици, които не сваляш и влизаш с тях в тоалетна, сигурно помагат още повече. Но не е тук мястото да ги обяснявам тия неща. Или както каза зевзекът от фирмата, която пътуваше за тийм билдинг – “искам ви утре на плажа, по бански и с маски”.
Наредихме се втори на опашката за коли под наем. Експресното вземане беше по-бързо от това на хората преди нас, но в никакъв случай експресно. Огледът на колата се състоеше в безкрайно отбелязване на кръстчета и букви по картинката на колата. Убеден съм, че няма част, на която да няма някаква щета. С известни усилия намерихме хотела и след като установих практически, че колата не е толкова висока като моята като успешно слязох от един въз висок бордюр с приятен “тряс” звук успях да паркирам на “паркинга” на хотела. Паркинг е малко силна дума. Прашасала дупка между сградите е далеч по-точна.
Нощната ни обиколка на града завърши без инциденти и ни награди с доста добра гледка от върха на един хълм. Закусихме и потеглихме по план – около 8 часа. Пътят беше в доста лошо състояние, минахме през две проверки, на едната просто ни отвориха багажника и ни го затвориха, а на другото искаха паспортите и документите на колата. Явно, наличието на книжка не им е особен приоритет. Накрая решихме да не слушаме навигацията, а да се доверим на крайпътните табели и бяхме възнаградени с панорамен път. Предвид факта, че навигацията упорито се опитваше да ни накара да излезем извън пътя е много вероятно следващия изход изобщо да не е съществувал.
Спряхме при първото крайпътно капанче с чудесна гледка. Пуснаха ни да снимаме от покрива и решихме да си купим нещо от магазинчето. Деница си хареса някакъв гердан и аз почнах да се пазаря. Дядката, който ни го продаваше се хилеше постоянно и говореше малко руски. След като спазарихме гердана на някаква мешалявица от езици той ме пита каква ми е Деница и като чу, че ми е сестра взе да ми предлага 5 камили за нея. Аз му казах, че е малко и поисках 50. Исках да искам 100, но не се сетих как е това на руски. Дядката ни преследва чак до колата, където се съгласи на 40 камили. Според Деница бил предложил и едно магаре, но това съм го пропуснал :). Гердана го взехме минимум на двойно над нормалната му цена, ама Деница е голяма пречка в пазаренето.
Пообиколихме Вади Муса (وادي موسى) докато намерим хотел. Дори хотелските цени се оказа подлежащи на пазарлък. Накрая намерихме хотела, който бях видял в Booking, но тук цените не изглежда да се по-ниски от обявеното там. Но както и да е, цената се беше прилична, в края на краищата взехме стая със закуска, тествах интернета още преди да взема стаята и скоростта си беше напълно нормална. Черпиха ни чай и кафе, и солидна доза инструкции за Петра. Увъртяха ни главата да вечеряме традиционна кухня в техния ресторант, която е малко скъпичка, но за това по-късно.
За Петра няма да разказвам. Вижте снимките, последвахме съвета на съдържателя на хотела и се качихме, по една от пътеките, на високото място за жертвоприношения. Там, горе, имаше изненадващо количество котки, които не се притесняваха да пият вода от локвата събираща се в близост до олтара, където са били принасяни жертви към боговете. Оказа се, че пътеката е била отбелязана като трудна, макар че на мен не ми се стори толкова трудна. За съжаление през цялото качване нагоре ме болеше коляното, а там горе успях да го натоваря и слизането беше далеч от приятно.
Имахме инструкции как можем да съкратим обиколката, но решихме за по-сигурно да следваме отбелязаната пътека. Времето напредваше, а посоката не ми харесваше и след консултация с приложението на Петра за мобилен телефон избрахме да тръгнем по широкия път, вместо да се опитваме да довършим пътеката. Скоро бяхме отново в “цивилизацията”.
Пътят на връщане ни се видя много дълъг. По едно време се разминахме с три конски карети, които си бяха организирали състезание. Пропуснахме разходката с кон, принципно е безплатна, но “шофьорите” си искат бакшиш. Не давайте на Деница да се пазари за това. Ужасна е. Аз мислех да им дам по 1-2 динара, колкото за обясненията по пътя, но Деница настоя за по 5, а и се нави да им даде повече, като ония почнаха да се обясняват как им били малко. Хм, а като ги питах колко е ОК ми казваха, че 4-5 е минимума (не е, минимума е 0).
Прибрахме се за вечеря. Тристепенно меню, с огромно количество храна, която остана. Супа от жито, разни разядки с хляб и ситно нарязана салата и накрая пиле с ориз, но в огромни количества. Цената е малко соленичка – 15 динара, но наистина беше вкусно.
Плановете за утре са да продължим с обиколката на Петра. Ще нощуваме още една вечер тук и след това ще продължим нанякъде.
Оставете отговор