Старосел

Или историята за гробницата и нейния пазител или по-скоро пазителка.

Този път няма да ви досаждам със скучни разкази от къде съм тръгнал, как съм пътувал и други подобни. Вместо това ще ви разкажа една история, която може да е резултат от снощното пиене или да е самата истина. Вие си решете.

Поради една или друга причина се озовах в колата пътувайки към една древна тракийска гробница. По-точно към тази, вероятно, принадлежаща на Ситалк (който и да е той) край се село Старосел. Както знаете, тракийците са правили надгробни могили. Аз все си мислех, че са ги правили из равното, но тази е на склоновете на Средна гора, а това, ако не знаете, пък, е планина. Или по-точно Същинска средна гора, но за това малко по-късно.

И така, както вече казах, озовах се на път към тази древна тракийска гробница. Пътят минаваше покрай хана, в който щях да нощувам, но се виждаше, че има още 3-4 km по нанагорнището и реших да продължа с колата. Въпреки отдалечеността от всяка съвременна цивилизация движението беше натоварено. Тесният горски път едва позволяваше разминаване на две коли, при това ако една от тях стъпеше извън асфалта. Местните говеда си пасяха кротко край пътя, докато едно теле не реши да се състезава с мен. Скоро и второ теле беше увлечено в гонката, докато родителите им кротко си пасяха наоколо. За щастие скоро им омръзна и успях да премина покрай тях без да ги направя на телешка кайма.

Древните гробници и храмове са добре скрити, поради което съвременният български човек също е решил, че не трябва да ги афишира прекалено. Знаци много, много няма. Само една малка табела със стрелка за паркинг. Паркингът предлага силно усещане, че нещо съдбовно приближава. Нагоре се издига широка, стръмна алея, по която само най-големите бабаити минават с кола. Аз реших да уважа старите богове и да се изкача пеш.

Скоро достигнах до съвременния вход на светилището. Той е в стил врата в полето. Кратка обиколка по баирите позволява влизане през широк черен път, но за това гробницата си има пазител. И така, след, чинно, си взех билетче тръгнах към входа, който древните са използвали. Понеже стари и не толкова стари иманяри и археолози (това според боговете е просто друга дума за грабители на гробници) са потрошили хубавата каменна врата, боговете са изпратели пазител. В средата на фоайето на храма лежи огромна бременна котка. Тя не си прави труда да се буди от заобикалящите я хора, сред които креслива майка, която решава, че трябва да чете на висок глас всички табели, понеже, децата ѝ, които са достатъчно големи да ги четат сами, изобщо проявяват интерес към това. Не че те могат да четат, поне ако се съдеше по кресливото сричане на едно от споменатите деца.

Пазителят на гробницата или трябва да кажа пазителката изобщо не се възмущаваше от тая дандания. За мое щастие, тази групичка бързо излезе и последното, което чух от тях беше как майката, с тон, защо не си си изпил млякото, питаше отрочето си в коя част на Средна гора се намират. Това ме подтикна да се загледам в картата на входа и да разбера, поради което ви го казах по-рано. В случай, че някоя креслива майка ви надуе главата на място, където уважението към древните мъртъвци изисква тишина. Следващата групичка беше доста по почтителна, правеното на селфита с пазителите на гробници явно не е особено престъпление. Пък и предполагам, че боговете само се интересуват гостите им да са си взели билетчета, вместо да са влезли по черния път отзад.

След като разгледах всичко, видях всички снимки и прочетох повечето табели по диагонал излязох да се разходя около светилището, и да се насладя на чудесните пейзажи. Излизайки към входа, т.е. изхода, видях пазителката на гробницата, която, явно притеснена от “дългата” ми разходка и впечатлена от моето почтително отношение, беше решила да ме потърси. Използвах древните призоваващи думи – писи-пис, пис, пис, пис – и веднага ѝ привлякох вниманието. Беше ми позволено да я снимам, а после и погаля. Възнаграден бях с приятно мъркане, докато накрая на пазителката не ѝ омръзна и не си тръгна.

Ами това е историята, другото е банално. Върнах се към селото, в което щяхме да нощуваме. Потопих се в древната римска традиция Sanus Per Aquam, после ядохме и пихме до сутринта. Ако искате и вие да се запознаете с пазителката на гробницата (и вероятно нейните деца, бъдещите пазители), храмът е част от 100^те национални туристически обекта, а именно №67 Тракийска гробница.