Денят ми днес започна с повеждане на орда италианци към закуската. Понеже тръгването ми беше обявено за 7:45, а закуската започва в 7:30 слязох във фоайето малко по-рано. Ранната закуска, която се намираше в другия ресторант изглеждаше не-ядлива, имаше някакъв салам, който изглежда беше оставен предната вечер и два вида сирена, които освен, че не са особено хубави също изгледаха като оставени предната вечер. Освен това, хляба, чая и кафето, нямаше нищо друго. Направих си едно чайче и зачаках да стане време.
Изглежда не бях единствения гладен. Около и петнадесет един по един започнаха да идват хора. Вратата на ресторанта беше затворена, но това не ги спря, но пък персоналът ги гонеше. Постепенно се сформира малка опашка. Аз седях на една маса в лобито пред ресторанта чакайки да стане и половина. В момента, в който това се случи аз се засилих през вратата. Някаква италианка се опитваше да ми джомоли нещо, предполагам да ми каже, че ще ме изгонят, но аз и отговорих, че не се интересувам понеже е станало време за закуската. Е, не ме изгониха и италианците, за да не останат капо, почнаха да влизат и те.
И така, след като закусих мекици и яйца, зачаках автобуса, който отново закъсня. Този път бяхме пълни до дупка, а в началото дори решихме, че дори има втори автобус, защото на единия от хотелите имаше два автобуса на една и съща фирма. Никъде повече не се засякохме с него, така че предполагам не е било така.
Първата ни спирка беше град Тунис (تونس на Арабски и ⵜⵓⵏⴻⵙ на Берберски), столицата на Тунис. Спряхме в централната част на няколко минути път от медината. Хабиб, нашия гид от Сахара, ни заведе пеш до нея, тук, за разлика от Хамамет, няма оцеляла крепостна стена, а само една порта. Уличките са толкова тесни, че няма нито едно място, от което да се вижда цялата централна джамия. Естествено всичко е пълно с търговци. За съжаление през цялото време ми се пикаеше ужасно много, а вътре е такъв лабиринт, че не можах да намеря тоалетна. Веднъж минах покрай нещо приличащо на такава, но надписът беше само на арабски и не рискувах да вляза, за следващият път ще знам, като отивам в страна със странна азбука, ще науча поне как се пише кенеф.
И така напазарих си някой сувенирчета, попазарих се малко, странно ми стана, че имаше един, който не искаше да преговаря, но това си е негов проблем, той не продаваше нищо уникално. След като излязох от пазара, и се лутах из един голям магазин, най-накрая намерих тоалетна точно до входа на медината. Хвана ме яд, че не съм я видял на влизане и тъй като имах достатъчно време реших да се върна навътре. За съжаление не успях, явно местните се бяха събудили и бяха тръгнали на пазар или към джамията за петъчната молитва. По-късно Хабиб ни обясни, че в Петък обедната почивка тук е по-дълга, за да могат тези, които искат да се молят, да го направят.
Така ми остана време да направя една 10 минутна разходка из центъра на Тунис, не, че видях нещо кой знае какво, но все пак. След като се натоварихме на автобуса и чакахме няколко човека да научат часовника се отправихме към Картагена. Бяха ме предупредили, че там няма нищо и се оказа почти така. На самия обект няма камък връз камък останал от града. Покрай пътя видяхме колизеума и театъра на града, а по късно посетихме и термите, от които е останал само подземният етаж, но на самия център на Картагена няма почти нищо.
Единствено музеят имаше някой интересни мозайки и бижута, както и някой дребни битови предмети. Имаше и някои интересни статуи. Като казах статуи, повечето от тях са обезглавени и обезобразени, но в музея имаше и няколко намерени глави оцелели до наши дни. В самия край на екскурзията минахме и покрай цистерните, използвани за римските бани – тук бях наистина впечатлен, става дума за огромни цистерни, които вероятно съперничат на съвременните водохранилища на някои градове.
Последната спирка за деня беше синьо-белият (или бяло-синият) град – Сиди бу Саид (سيدي بو سعيد). Хабиб ни заведе в някаква къща музей. Къщата е принадлежала, и всъщност още принадлежи, на заможно арабско семейство, което било дало на света трима мюфтии. Цялата постановка представляваше някаква мешаница от обзавеждания, манекени, стари и модерни мебели, абе изобщо пълен кич, но пък ни черпиха чай, а беше взело да става студено.
След като разгледах и направих снимки тръгнах да се разхождам, но студа ме разубеди, пък и исках да купя някои последни сувенири и да пия чай с кедрови ядки в "най-старото, има само едно по-старо" кафене. Чаят беше супер, а търговията успешна. Един се опита да ми продаде два магнита за 55 динара, аз съм турист ама все пак не съм идиот, най-накрая тоя се отказа да ми продава и ме заведе при друг, който ми продаде същите магнити за 2 динара, номера явно беше да ме вкарат навътре в "музея" и да платя още. Излязох от магазина, а отвън ме чакаше първия и искаше бакшиш, викам ще му дам, заради шоуто, но тогава и тоя дето ми продаде магнитите взе да иска. Издразниха ме и им казах, в такъв случай за никой няма динар и си тръгнах, докато ги слушах как ми се хилят отзад, явно и те се бяха забавлявали.
След това с удоволствие изпих едно чайче в "най-старото" кафене. Вътре беше доста интересно направено, но за съжаление не го снимах. Имаше платформи постлани с някакви рогозки, на които можеш да седнеш по турски (след като се събуеш) и да си пиеш чая или да пушиш наргиле. Стори ми се като полу-автентично, полу-туристическо капанче.
Сега остава само да измисля как да събера всичките сувенири в раницата. За момент се бях притеснил и за теглото, но то е само 6 килограма, така че се вмествам в допустимото с общо 16. Пък и както се казваше в един блог – таксува се за свръх-тежък багаж, не за свърх-тежък пътник.
Оставете отговор