36та обиколка около слънцето – приключена. Този път събитието ме завари в Андонг (안동). Наспах се добре и слязох да проверя каква е закуската. За пореден път хляб и сладко, писна ми, отказах се и се върнах в стаята да си изям кренвиршките, които си бях купил вечерта.
Налагаше се да почна деня с планиране на следващата дестинация. Важно беше да намеря место за спане с перална, защото дрехите нещо взеха да свършват. Утре ще се разбере дали търсенето е било успешно. След спането дойде ред и на транспорта. Ясно е, че ще трябва да правя прекачване, но сайта за билети, който намерих, така и не ми зареждаше. Явно щеше да се наложи да ходя до автогарата.
Речено, сторено. Нарамих торбичката и беж навън. Явно днес беше денят за забравяне на неща. Първо се върнах за графика на “туристическите” линии на градския транспорт. После установих, че съм си забравил крачкомера, но ако се съди по болката в краката, пак съм направил повече от 15 km. Все пак само за вечеря съм навъртял над 7000 крачки.
Бързо се отказах от първоначалния план да мина първо през автогарата. Автобусът който ходеше до заплануваното село Хахе (하회) минава през нея и би било по-лесно да сляза на връщане, при все, че не бях сигурен колко пари имам в картата за градския транспорт. Да, сеулската карта работи и тук. Даже успях да я дозаредя в един магазин на автогарата.
И така, имаше автобус само след 5 минути, а те са през час и реших да отида право към селото. Слязох пред музея на маските. Малко останах разочарован. Целият град е пълен с картинки, фигурки и какво ли не още на тема маски и аз очаквах нещо грандиозно. На всичкото отгоре и снимките не се получиха, то аз че съм калпав фотограф е вярно, но и тия стъкла правеха кофти отражения, та ще хвърля вината върху тях.
По-голямата част от музея е посветена на маски от други страни. Имаше както венециански маски от карнавала, така и маски за хелоуин. Колекцията се допълваше от множество маски от различни азиатски региони, както то и от маски от Северна Америка и Африка. Едни български кукериски маски щяха да са съвсем на място, но нямаше.
След като излязох от музея намерих информацията, сдобих се с карта, която беше доста по-добре направена от всички до сега, т.е. успях да се намеря по нея като се загубих из селото. Купих си и билет, който бил важал за музея (никой не ми поиска), маршрутката до селото (на отиване ми скъсаха билета, на връщане никой не погледна) и представлението с маски (и там никой не проверяваше билет). Според мен можеше да се мине и съвсем без билет, градския транспорт ходи навътре до селото, ама кой да знае.
Качих се на автобуса до селото, защото музеят се намира на известно разстояние през един баир от там. За музея има устроен пазар с ресторантчета и магазинчета за сувенири, но и сутринта и следобед нещата изглеждаха супер умрели. Успях да се сдобия с вода преди да се каза на автобуса, защото сутринта не ми беше останало време да намеря магазин. На обяд изпих, уж, смути от манго, което за нищо не ставаше, а нито един от ресторантите не ми вдъхна доверие, за да ям в него.
Разходих се из селото, голям пек беше. Изглежда, че беше някакъв мъртъв сезон. Изглеждаше, че някога е имало няколко ресторанта и кафета, но сега почти нищо не работеше. Хапнах нещо, което наричаха хотдог и представляваше набит на клечка кренвирш завит в тесто и изпържен, но далеч по-обемен от този, който хапнах онзи ден. Това ми беше обяда, като изключим едни шоколадови слънчогледови семки, които взех доста по-късно от автогарата.
Успях да изгледам цялото представление с маски. Определено си струваше. На видео стената отзад вървеше превод на английски, японски и китайски. Естествено, импровизациите и диалог с публиката го нямаше там, но не беше трудно да се отгатне за какво става дума. Огромна тумба деца от някое училище се появиха малко след началото, тия опищяха света в музея, но тук се държаха сравнително прилично, макар че актьорите се закачаха с тях.
Наложи се да чакам автобуса за цивилизацията известно време. Слязох на автогарата и се сдобих с билет за първата отсечка утре. Според моето проучване, за втората отсечка трябва да има автобуси през половин час и би трябвало да няма проблем да си намеря място, пък и не знам точно кога ще стигна.
Успях да се кача на автобус веднага, щях малко да се претрепя по стълбите докато тичах към него, но шофьорът ме изчака, в това отношение тука няма грешка, може да карат като пилот-изтребители, но винаги чакат пътниците. И забелязах, че не тръгват докато човека, който се качи не си плати или с карта или с пари в машината.
След кратка почивка излязох да търся вечеря. Не бях особено гладен, но бях решил да ям барбекю. Нещо не ми провървя. На първото място се опитаха да ми обяснят нещо, въпреки, че имаше хора, които ядяха. На второто същи, тая сочеше някаква картинка на месо и викаше 2, какво две така и не разбрах. Сигурно искаше да съм двама човека. Третото място изобщо не работеше. Чисти маси, без скарата в средата, светнато и един стои в средата на заведението и чака нещо. Това така и не го видях да проработи, за разлика от другите две. На последното място жената се опита да ми превежда нещо с телефона, но превода не се получи. Така и не разбрах дали е прекалено рано или прекалено късно. Залагам на рано, защото по-късно всичките тия заведения имаха доста клиенти.
След две обиколки на улицата с манджите и един опит да видя в един традиционен ресторант дали ще имам успях (никой не ме посрещна, нито се виждаше персонал навътре, а сервитьорката си говореше по телефона пред вратата) седнах на една пейка и се възползвах от модерните технологии, за да си намеря работещо заведени. Малко изнервен стигнах на едно близко място, където поне не ме изгониха. Седнах на една маса и ми донесоха тефтера да си взема сам поръчката.
Можете да си представите колко изнервен бях към този момент. Принципно, този начин на поръчване не е рядкост в тази част на света. Поръчваш веднъж, втори път, накрая носиш листа и ти смятат сметката. Не ми бе се беше случвало тук, но броих до десет и се заех да сравнявам надписите. В менюто, до всяка картинка имаше голяма латинска буква, но в тефтера за поръчките ги нямаше. Отбелязах нещо, написах и буквата, но гарнитурите и сосовете не можах да ги открия, пък и буква нямат. След известно чудене защо сервитьорката не идва, забелязах бутона за повикване. Явно и бутон не умея да натискам, защото го чух да иззвъни чак от втория опит 🙂 .
Яденето се оказа страхотно. Също и решението да добавя яйце. Един от местните специалитети тук е някакви зеленчуци с яйце, които сам си готвиш, но това хем не си го готвих сам, хем имаше месце. Оказа се, че уасабито е добра подправка и на месо с ориз, не само на риба. А това тук е коренно различно, на едни едри зърна и с много силен вкус. Само не разбрах каква е ролята на лъжицата, която ми донесоха заедно с чашата бульон.
Ами, това е за днес. Пак се олях с писането. Утре по-малко, че ме чака път.
Оставете отговор