Мисля, че днес стигнах до най-недостъпното място, на което някога съм бил. Яшчилан (Yaxchilan) се намира на един издатък на Мексико, заобиколен от вода от всички страни. Път до там няма, стига се само с лодка. По нищо не личи, че човек се намира в Мексико. Мексиканските мобилни оператори нямат обхват, дори местните ползват гватемалски карти.
Реката не е особено широка. Поне не беше днес, предполагам, че в подходящия сезон нивото се вдига значително. Както е сега и аз мога да я преплувам. Освен това има чудесни плажове, фин, направо морски, пясък. Направо да ти се ще да разпънеш хавлийка. Само дето, е много вероятно това да ти е последния плаж. Крокодилите само това чакат. Днес видяхме два, а предвид колко трудно се забелязват, значи че реката бъка от тях. На местните това не им пречи и си се къпят в реката, но пък и близо до населените места крокодили не видях. Вероятно са се научили, че лодките са твърди и не стават за ядене.
Иначе, другата основна забележителност на мястото е "каналът", по който минават незаконните имигранти. Предвид факта, че до този туристически обект се плава буквално върху границата, очаквах да видя някаква полиция, граничари или военни. Единствените, които видях наблизо, си тръгваха с тежковъоръжен джип. Станало е ден, туристите с камерите идват, няма да се пренасят наркотици.
Няколко пъти, на път към обекта, шофьорът ни показваше групички хора и казваше, че това са нелегалните. По път за Яшчилан, гидът който бяхме спазарили ни посочи едно място и ни каза, ей тука минават нелегалните. На връщане ги видяхме как се товарят в лодка от гватемалската страна. Гидът каза, че е само 50 песос минаването. Казах ви, на това място, всяко от децата, които се къпеха на двата бряга би могло да я преплува реката.
От мексиканска страна чакаха голямо знаме, редица таксита и навес, под който таксиджиите чакаха клиенти. Е, да не забравяме и амбулантните търговци на вода и разхлаждащи напитки. Докато се возихме към ресторанта, в който ни беше обядът, ни подмина колона от таксита. Без номера. Явно бежанците бяха пресекли.
По всичко изглежда, че Мексико иска да приеме тия бежанци. Във всеки град видях будка, която приветстваше нелегалните. Точно до ресторанта, тук, имаше голяма нарисувана карта, на която се виждаше пътя до най-близкия що годе голям град и имаше списък с "услугите" предлагани на мигрантите. Като се разходи човек по улиците, лесно вижда, че всеки втори магазин търси персонал и почти всеки ресторант, сигурно, двама.
Но да се върнем малко на туристическата част. Попаднах да доста свестен шофьор. Караше доста внимателно и след като успях да седна отпред, на тоя прав път нямах никакви проблеми. Сигурно щях и да дремна, но един приказливец от Баха Калифорния. Трябва да призная, че освен приказливостта, друг кусур нямаше. Голям образ, поназнайваше малко английски и успяхме да разменим няколко смислени приказки. Настояваше заради мен и няколкото френскоговорящи да намерим гид, който говори и английски и испански.
Шофьорът ни намери, въпреки че ни препоръчваш някакъв, който говорил само испански. Човека беше местен, испанският му бил втори език, английски научил като работил в щатите. Имаше страшно много информация, от която успях да хвана около половината 🙂 . Изглеждаше малко самоук в занаята на гид, но не мога да се оплача, съвсем на ниво беше. Двамата французи в групата отказаха и според мен само загубиха от това. Мястото е доста диво, а туристите се броят с десетки.
Обядът ни се покриваше от тура. Както и закуската. Сама по себе си тя не заслужава споменаване. Състоя се под един навес, в крайпътно заведение на блок маса. На връщане спряхме там, за да ползваме тоалетната и видяхме, че съседния навес и сградата на кухнята (или една от тях, че май са много) са изгорели – още тлееха. Не знам на какво се дължеше. Видях много запалени ниви покрай пътя, включително такива на минимално разстояние от къщите. Може това да е било, може от кухнята да е тръгнало, може конкуренцията да се е намесила.
Обяда го поръчахме предварително, за да знаят какво да готвят, че се събират няколко групи накуп. Малко бяха объркали работите, но се оправиха. Напитките си ги плащахме сами, другото беше включено. Накрая не им излизали към 20 песос. За "лимонена" вода. За чаша говорим. Едва ли ще фалират от това. Пък и след като сервираха изгоряла печена тиква на половината маса (на мен се падна хубава) – карма.
Насочихме се към намиращия се наблизо Бонампак (Bonampak). Стигнахме до един паркинг, разтоварихме се от буса и ни натовариха на един, дето беше вдигнат с поне една педя над нормалната си височина. Викам си, ся къде влязохме. Пътят не се оказа чак толкова лош, точно тоя бус явно го ползват някъде другаде. Запали от втория път (и в двете посоки). Десет минути в посока, в безумния прахоляк.
Местните изглеждат точно като индианците по филмите. Не си личи да имат никакви европеидни примеси. Голям актьор, супер гръмогласен. Този път се отказах, заедно с половината група. После го видях да се хвали на две момичета, същи явяващи се гидове, че е развел пет човека. Явно е успех за това място. Мястото е доста малко, единственото забележително нещо са оцелели фрески с оригинални цветове. При тях все още се влиза, но без раници, чанти и шапки. Дават да се снима само без светкавица.
Разгледах набързо и се върнах при буса, където на плътна сянка се живееше. Да, яденето на замразен ананас под формата на сладолед се оказа разхлаждащо, но сянката с лек вятър още повече. Вярно, имах проблеми с някакви буболечки, но все пак беше по-добре отколкото на слънцето.
По обратния път нашият шофьор беше взел пътници. Явно приятели на началника ходили за уикенда в околността (има някакви еко пътеки). Единият седна отпред, при мен и беше толкова приказлив, че имах чувството, че и на шофьора му омръзна. Успях и с него да си разменя няколко приказки. После стигнахме, естествено, първо оставихме пътниците, че гонеха рейса. После разкарахме всички по адресите, хубави си мислех да сляза на автогарата. Тия 15 минути ходене дето спестих се превърнах в половин час обикаляне по-града, но така е, като те вземат втори, те оставят предпоследен.
И така, утре пак съм на път. Сега ще ходя да спя.
Оставете отговор